"Физика на тъгата" - ревю от Мариана

Книга: Физика на тъгата 

Автор: Георги Господинов

Издател: Жанет 45

Година: 2011 

Представя: Мариана

„Разказването е част от страшният съд, защото кара хората да разбират“... 

Така усетих книгата - като разказ за мен, разказан от някой друг, далеч по-добре, отколкото бих могла да го направя сама. Защото през цялото време разпознавах себе си - собствените си спомени и усещания. Защото съм част от онова поколение, което беше оставено само на себе си. Поколение с детство, в което никой не ни обръщаше внимание - ние сами откривахме света и той откриваше нас. Бяхме децата, оставени от работещите ни родители сами или на бабите и дядовците по селата. Децата, които никога не скучаеха. 

„През 1980 от едната страна беше апокалипсисът, потопът, краят на света според Йоан и баба му. От другата страна дебнеше един озъбен (и въоръжен до зъби) Джими Картър, с каубойска шапка, яхнал ракета „Пършинг“, както го рисуваха във вестника на баща му. В училище непрекъснато въртяха на диапроектора кадри с онзи гъбоподобен взрив на атомната бомба и той вече предпазливо заобикаляше всяка случайно покълнала гъба печурка в градината, сякаш можеше да се взриви под сандалите му.“ 

Помня ги – ученията, бомбоубежищата и зловещия вой на сирени по време на учебните тревоги. Мисля, че ги наричаха „ситуации“. Помня и денонощният грохот на тежкотоварните камиони, натоварени с огромни камъни за дигата на граничната река в Резово, която всяка от двете държави се мъчеше да избута на територията на другата... Помня как трябваше да стоим по двойки на пост до портрета на починалия Брежнев в училищния коридор... А после и до този на Андропов. 

Но, за щастие, помня също толкова ясно и детството си в малкото градче край морето. Помня ваканциите в прашните лета на село, острата свежест на тревата под главата ми, докато гледах облаците, през клоните на дърветата от сенчестите поляни край реката, светулките в летните нощи, ромонът на селската вада край прозореца, щурците, топлината на напечените от слънцето стъпала на къщата. Бяхме същите деца, които висяха по стелбищата, с така желаните пластмасови фигурки на индианци, балерини на ластик, стъклени бастунчета с цветна течност и цигарени дъвки - меки, розови и ароматни в сравнение с твърдия „Идеал“ от кварталния магазин.... С колекциите от използвани марки, празни кутии от цигари, салфетки... 

Спомних си дългите редове дървени пейки в лятното кино, прорасналата трева между плочките, миризмата на натлята филмова лента и шумът от пренавиването на ролките в кабината на оператора, филмите за индианци с Гойко Митич, първите серии на"Междузвездни войни“. 

Помня тайната за Бог, тайното четене на бабината библия, отпечатана със стария правопис, тайното промъкване в черквата... 

Колко много забранени неща, колко много тайни, с които израснахме. 

„Целият живот може да бъде разказан като каталог на преместванията“. 

Коя сила ни преведе цели през обърканото време на годините след 89-та?! Като пътници във времето. И цели ли останахме всъщност, или ако се обърнем назад, ще видим парчетата по пътя.... 

Успяхме ли и колко точно успяхме?! Осъзнахме ли се като живи същества сред живи същества. Защото „да си нетраен е да цениш другия, защото е нетраен“. 

Не знам дали намерих моите отговори... Може би не всички.... 

Сега затварям заедно с книгата всички онези години и спомени, събрани на сигурно място между страниците й, защото са и мои. Защото познавам добре онзи Минотавър, който още е там, някъде в тъмното.... 

И съм благодарна на Георги Господинов, затова че е поел денонощното дежурство да мисли и наблюдава света, за да го има. 

И накрая, не мога да го кажа по-добре: 

„Има някаква граматика на остаряването. 

Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. 

После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство — съществените неща на съществителните. 

Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта — бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло. 

Има и математика, проста теория на множествата. Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват. 

Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение.“

"Три ябълки паднаха от небето" - ревю от Ели

Книга: Три ябълки паднаха от небето 

Автор: Нарине Абгарян 

Издател: Лабиринт

Година: 2016 

Представя: Ели 

С първите думи от книгата си „Анатолия Севоянц легна да мре в петък“, писателката Нарине Абгарян подготвя своя читател, че книгата, която държи в ръцете си, ще го изуми. Смъртта е нещото, което се случва обикновено в края на една история, а тук започвайки с нея,  Абгарян разгръща приказката на човешкия живот, започвайки от смъртта и завършвайки с раждането на нов живот. 

Книгата много напомня на книгата на Виктор Франкъл „Човекът в търсенето на смисъла“. Приликата не е в сюжета, нито в героите. Приликата е точно в зададената в името задача – намиране на смисъла в живота на човек, преминал през тежки изпитания, напомнящи на истински ад под небето. Прочитайки първата глава, която описва живота на хората в едно малко село, наречено Маран, читателят не може да не възкликне като Йовковия герой „Боже, колко мъка има в този свят, Боже!?“. 

Маран не е село с точно определено географско местоположение. Той е средоточие на всички подобни малки населени места и на всички човешки съдби в този свят. Разказвайки историята на Анатолия, преплетена със съдбите на всички нейни съселяни, в този водовъртеж на образи ние ще съзрем някъде там и самите себе си. 

Едно място, населено от хора, живи и мъртви, кучета, белоснежни пауни и ангели. Там някъде на ръба на огромната пропаст, в която всяка година пропадат големи ледени блокове, заедно с животите на много хора, които остават след себе си малцина старци, които да тъжат. Място, в което мъртвите са по-щастливи от живите. 

В това място, преминала през болката на смъртта, нещастната любов и загубата дори на последната утеха – книгите и любимата си работа, за Анатолия не остава нищо друго, освен да се приготви да умре след първите признаци на тежка болест. По-късно самата тя признава, че не самата болест я е накарала да чака смъртта, а умората от живота. 

Тази книга за мен е лек за човешката душа. Тя е балсам и терапевт, защото в нея е скрита надеждата, че трудностите, които преживяваме, са само част от нашия живот. Някъде там дебне и ни очаква щастие и нашата задача е да устоим и да го дочакаме. 

Краят на книгата свързва цялата история в една непрекъсната нишка чрез думите: 

„точно преди година и един месец… Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко прекрасни неща я чакат в бъдещето…“ 

Защото мъката и щастието са като морските вълни в морето на човешкия живот. В един момент си на върха на вълната, а после падаш с грохот в буйния водовъртеж на морското дъно и така докато не пристигнеш в тихия пристан на лазурния бряг. 

Не бих могла да опиша колко прекрасни са образите на всички герои в тази книга, всеки по своему неповторим, благороден и добър. В това красиво място, в което хората винаги ще споделят топъл чай и хляб с ближния, мъката не може да царува вечно,  защото Бог е там, където все още невидимите нишки, които свързват хората не са прекъснати, както казва в миг на умиротворение Анатолия. 

Всяка глава от книгата е посветена на една ябълка. Трите ябълки, които слизат от небето са маранско сказание: „Една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто.“ Видял – разказал - повярвал. 

В тази книга всеки получава своята награда, идваща от Небето, само ако има вътрешния взор за да види, смелостта да сподели видяното, за да повярва той и тези, които вярват и се надяват на доброто.

Клубна среща септември 2019

Дойде септември и след лятната ваканция започна читателската учебна година. Ние четохме и през лятото, но беше трудно да се съберем и да говорим за книги. Сега обаче се случи - в топлата и слънчева неделна вечер се събрахме при Гергина и възродихме читателския дух на клуба. А за това ни помогнаха бирата и виното, сиренето, кашкавала, тиквеника и хинапа. 

Списъкът с книги: 

Юз Лешковски - Светлина в края на дулото

Владимир Зарев - Чудовището 

Рех Бредбъри - 451 градуса по Фаренхайт 

Lewis Carroll - Complete Illustrated Works 

Орлин Тодоров - Разбиране и интерпретация в психоанализата 

Кристин Димитрова - Сабазий 

Йордан Радичков - Сибирски тетрадки 

Мадлен Алгафари - Поправителен за родители 

Чарлз Бакстър и Питър Търчи - Да поставиш дявола на колене 

David Brooks - The Road to Character 

Анонимен отзив за "Кула от лъжи"

Бележка: Анонимен читател е коментирал под ревюто за "Кула от лъжи". Диалозите и споделянията между нас, читателите, са важен двигател за развитието на литературата. Защото тя е социален феномен - историите ни свързват, вълнуват, замислят. А българската литература заслужава такъв подтик! 
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Книга: Кула от лъжи 

Автор: Виктор Стоянов 

Издател: Развитие

Година: 2018 

Представя: Анонимен коментатор

Не съм голям фен на криминални романи, но "Кула от лъжи" определено ме грабна. След първоначалния шок и кръвопролития беше лесно да се потопя в историята. Авторът описва реални ситуации и събития или поне биха могли да бъдат. Сякаш четеш история зад кулисите на новинарските емисии. С риск да прозвучи феминистично, най-много ми харесаха силните женски образи, всяка със своите особености, не мога да определя коя ми е любима. Тяхната непримиримост, интелект и устрем да се справят с всяко предизвикателсто, колкото и травмиращо да е то, са вдъхновяващи.

Любел Дякоf - "Сюжети"

Поезията на Любел Дякоf е като шарен чорап, съчетал "каращи" се цветове. Така в една книжка като дебюта й "Сюжети" можем да срещнем сакралното и профанното, грубото и нежното. Стихотворенията в стихосбирката са обособени в три дяла: драма, еротика и трилър. Какво ме впечатли? 

Младата поетеса е представител на т.нар. Поколение Z и заслужено си намира фенове от своята генерация - говори по тяхному, показна е по тяхному, включително и във Фейсбук. Сега се замислям: те всъщност умеят ли да се любят, или се чукат?

Г-ца Дякоf е майсторка на кратката форма - бързина и директност на експресията, откровеност на изказа, на моменти дори затрогващ патос. Определено можеш да изпиташ нещо и да се замислиш.

Стихосбирката "Сюжети" показва, че поетесата има талант и избира някои наистина важни и силни теми (не само за своето поколение - за всички, които са били на 25), които не се притеснява да изследва и представя отвъд казаното преди.
Има нещо много хубаво в стиховете й, но също и нещо, което би било добре да промени. 

Прави ми впечатление на моменти излишния стремеж към оригиналничене и парадиране, като че ли не може да намери своя образ, своя глас, своето малко място в света, та затова се опитва да ни провокира и да ни каже: "Вижте ме, чуйте ме, възхитете ми се, аз съм тук!" 

А така се държат малките момиченца, когато искат нещо или когато са разочаровани. Та така - шепа талант и щипка инфантилност в едно - това е "Сюжети."

"Пътешествия с Чарли" от Джон Стайнбек - ревю от Георги

Книга: Пътешествия с Чарли
Автор: Джон Стайнбек 

Преводач: Кръстян Дянков
Издателство: Държавно издателство - Варна
Година: 1965

Представя: Георги

Изкушавам се да кажа, че ако някой ден имам каравана, ще я кръстя "Росинант." Но знам, че няма да го направя, защото ще е жалка кражба от Стайнбековата история и неговата мощна кола с фургон, с която кръстосва Америка преди близо 60 години. Така че ще трябва да измисля друго име. 

Прочетох "Пътешествия с Чарли" около двадесет години, след първия и единствен път, в който я четох изцяло. Не помнех почти нищо - само смътното усещане, че е хубава книга, че ми е било приятно да я разлиствам и да прекарвам времето си в света, описан от автора. И сега усещането се повтори. Хареса ми как пише Станбейк, харесаха ми и разсъжденията му.

Разбрах, че един пътепис не е задължително да бъде много детайлен и описателен за местата, през които се минава. Че всъщност пътеписът не е туристически наръчник с висока степен на достоверност, а свободно течащ поток от мисли и асоциации, от личните субективни преживявания и впечатления на автора. Така можеш да отделиш повече място на отделителните навици на пудела Чарли, отколкото на цял щат. Всъщност един пътепис казва повече за автора му, отколкото за местата, през които преминава.

И понеже подзаглавието на книгата е "Аз търсих Америка", справедливо е да кажем, че в такова пътешествие човек и без да иска, търси и намира много от себе си.

Доста от случките в книгата заслужават споменаване, анализ и разсъждения. Ще спомена две.

Първата е от разказа за среща с някакви местни жители по пътя на Стайнбек. Говорят си за политика и за избори и единият казва "Никога не е било така. Никой не казва как ще гласува - всички мълчат и нищо не казват. Досега такова нещо не е бивало." И се сетих, че нещо подобно се случи с избора на Тръмп за президент. Анкетите даваха предимство за Хилъри Клинтън, но внезапно се оказа, че Тръмп категорично печели. И впоследствие стана ясно, че някои от неговите избиратели при социологическите проучвания са скрили намеренията си, заради масовите критики от водещите медии срещу Тръмп, които карали привържениците му да се чувстват като ограничени глупаци. Хората предпочитали да скрият истинските си предпочитания дори пред анкетьорите, за да не приличат на тъпанари, но останали сами, гласували за противоречивия републикански кандидат.

А втората е от една среща с квебекски канадци - Стайнбек ги нарича "канадски французи." Писателят среща тези труженици - мигранти, които идват като сезонни работници в северните щати, и споделя с тях бутилка отлежал френски коняк - някакъв ароматен шедьовър, който кара хората да се чувстват като братя. И наистина, колко е хубаво да срещнем хора, които може да са различни от нас, но да изпитаме чувство за общност, уважение към живота и труда им, към малките неща, които носят в себе си. И колко рядко се случва да е така. А пътуването изглежда помага, защото ни извежда от обичайното ни съществуване и ни прави странници. И така е по-лесно да погледнем другите странници, а може би и да намерим общото между нас, а не различието.

Мда, много анекдоти и теми, които зачеква авторът, остават актуални и извън конюнктурата на конкретното време и място. И това е естествено, защото сме само прашинки във времето и пространството, а големите човешки теми в живота на човека не се се променили особено през хилядолетната история на нашия вид. Но отвъд тази баналност, завладяващ е начинът, по който Стайнбек ни напомня и показва това, както е вълнуващо и това, че без морализаторстване ни напомня, че в тази човешка орисия има и надежда - заради мъничкото в човека, което е божествено, а не човешко.

Клубна среща март 2019

Този месец чествахме две години от създаването на клуба. Изминаха неусетно, уж между другото, а всъщност запълниха празнина, която може би преди не сме осъзнавали. И като читатели, и като хора, които искат да споделят с други като тях.

Темата днес беше пътуване, пътешествия и приключения, но не се ограничихме само до нея.

Книгите:

Джон Стайнбек - Пътешествия с Чарли
Нарине Абгарян - Манюня
Черил Стрейд - Моето прключение в дивото
Хавиер Мариас - Така започва злото
Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной
BBVA - There's a future: Visions for a better world

Taзи сбирка ни донесе и нов член: Теодор, който е ученик в димитровградската ПМГ и ни разказа впечатленията си от "1984" на Оруел, откъдето пък се отприщиха спомени и размисли за комунизма.

Критика на "Камбаната" от Недялко Славов

Книга: Камбаната
Автор: Нядялко Славов
Издателство: Хермес
Година: 2016

Представя: Ели

В едно интервю Недялко Славов споделя, че „Камбаната“ е историята на бащиното му село, но това според него е история и на цяла България. Името на романа „Камбаната“ като източник на предупредителния сигнал при бедствие и символ на вярата, не е избран случайно от автора. Писателят сам споделя, че чрез романа си искал да алармира за сериозните проблеми в нашата страна.

В действителност проблеми има и е достатъчно да погледнеш новините и блесват с пълна сила, но не бих се съгласила с крайностите, които авторът описва. 

Питам се с какво толкова се впечатлиха голяма част от читателите в България? Книгата е преиздавана няколко пъти, има награда на издателство „Хеликон“. Авторът е напипал слабостта на повечето от съвременните българи – да разсъждават песимистично и да определят мръсния и пошъл език за новаторски. Учудващо за човек, който е слушал през детството си предимно класическа музика в панелен блок, пълен с простаци (това са думи на Славов), как стига сам до просташкото. Славов е човек на крайностите и такъв е и за мен романа. Може би и точно това е целял, не знам. За него жените са к*рви, циганите са наркобарони и главорези, свещениците са коцкари и пияници. Няма да преразказвам сюжета на книгата, който е известен на мнозина. Цялата история лъха на безнадеждност и на смърт. Аз не намерих онази светлина и онази идея, която запалва в човек искрата на надеждата и вярата, и която му дава сили да продължи напред и да промени настоящето към по-добро.

Гръмкото тръбене, не е в повечето случаи гласа на Истината. 

В заключение: Не вярвайте на всеки, който бие камбаната, защото не знаете към какво ви призовава!

"Камбаната" от Недялко Славов

Книга: Камбаната 

Автор: Нядялко Славов 

Издателство: Хермес

Година: 2016 

Представя: Дарина

Романът "Камбаната" е един от новите и модерни български романи на сравнително млад, но успешен автор -  Недялко Славов. С няколко думи книгата може да се характеризира така - белетристика, изтъкана с белезите на съвременната европейска проза - социална ангажираност, проблематичност, хуманизъм, завръщане към традиционните християнски и общочовешки ценности, но и поглед към бъдещето. Към съхраняването на човека като личност, устрем  и воля за промяна към по-добро. 

Сюжетът ни запознава с бившия затворник Вано -  той се завръща в родното си село след втора излежана присъда за убийство и заварва родното си село и неговите жители - остарели жени и мъже, под постоянния тормоз на група цигани, нар. мематите, които ги ограбват, убиват и се гаврят с тях. Картина на погубения свят, изоставените, самотни остарели родители, на компрометираните традиции, ценности и вяра. И убиецът  вчера  претърпява метаморфоза, превръщайки се в светеца - пазител  днес. Образът на героя е изграден с много финес  от писателя - изключително методично, с усет за човешката психика, безжалостно откровено в свирепите му заслепения и ослепяването му от любов. У Вено, наричан още Самурая, се заражда дълго стаяваното чувство за човечност, справедливост и той става защитник на селото, на любовта си и дори поема най-отговорната мисия: да пази църквата, да бие камбаната, осъзнавайки, че отива към собствената си гибел. Символиката, внушенията и посланията в романа са повече от очевидни. Образът на жената като сила, но и предателство също е изграден въздействащо. 

Стилът на писане е оригинален, с изключително наситен емоционален заряд, наративът е въздействащ. Завладяваща и интересна книга като проблематика,  писателско майсторство и емоция.

"Кула от лъжи" от Виктор Стоянов

Книга: Кула от лъжи 

Автор: Виктор Стоянов 

Издател: Развитие

Година: 2018 

Представя: Георги

Имам приятел, който преди двайсетина години е бил адвокат по някои от големите приватизационни сделки и е общувал с хора, за които момчета като мен бяха чували само от новините по телевизията. 90-те години бяха странното време на мутрите, на куфарчетата с пари и кредитните милионери, на грубото разпределяне на пазара и на показните убийствата на конкурентите. Един див Изток, но не на кино.

- Убивали са хора, с които предишната вечер сме седели на една маса - казваше моят приятел и си личеше, че е доволен, задето не го е сполетяла същата съдба. - Говорили сме за сделки, за пари, къде какво и за колко искат да купят, с кого трябва се говори и на другия ден човека го убиват. 

В такива условия се изграждаше обществото, за което ни казваха, че е капитализъм и демокрация. Както разбрахме, лъгали са ни. Зад завесата от омайни красиви думи се вършеха мръсни дела. И продължават да се вършат, но по-изискано. 

Към тези размишления за подземния и наддземния свят ме наведе "Кула от лъжи" - дебютният роман на Виктор Стоянов, който излезе в края на 2018. Дали и авторът не лъже - как може това да е дебют?! Толкова добре е написан, все едно човекът цял живот това е правил. 

А отначало бях скептичен. На първата страница си казах "Ето това изречение аз не бих го написал така. Не ми звучи добре, не трябва да е така." След двайстата страница вече не мислих за това, защото разказът ме грабна и не ме пусна до края. 

Като жанр "Кула от лъжи" е криминален трилър с елементи на екшън. Бързо и динамично повествование с поредица от събития, които не те оставят да си отдъхнеш, както и няколко страстни секс сцени. Много адреналин, доста тестостерон, порядъчна доза допамин - това е биохимията на романа. 

Хареса ми също, че в интензивното действие авторът прави внезапни отклонения от пътя - на пръв поглед излишни описания на героите и на техния живот извън момента, но пък това ги прави много по-пълнокръвни и разбираеми за читателя. И нещо важно - тези контрастни моменти в ритъма и сюжета правят романа по-интересен и разнообразен, иначе как се четат 445 страници еднообразно и монотинно четиво? В това отношение стилът на "Кула от лъжи" ми напомни за "Летище" на Хейли. Само че темата е българска, от живота, който наистина се случва извън новините. 

Сюжетът се върти около фалита на една голяма българска банка, който повлича много от героите във водовъртеж, от който няма измъкване. Сблъскват се интересите на титаните, а в тяхната игра на живот и смърт ние сме пешки без значение. Намесени са чужди държави, големи фигури в политиката и правосъдната система, корумпирани държавни чиновници и тук - таме почтени и смели служители, благодарение на които кулата все пак рухва. Само че с рухването й, мисля, зад нея виждаме други кули...

Образно казано, книгата се чете на един дъх, но измерено в реално време, ми трябваше един дълъг уикенд (от петък късен слодобед до неделя вечер), придружен с приятна храна и чай, с време за почивка или душ. Смея да кажа, това беше добре прекарано време в зимния студ.

- - - - - - -
Послепис:

Чудех се дали да си призная, че миналата година в "Най-добрите" направих две интервюта, които по някакъв начин се връзват с "Кула от лъжи." Е, признавам си. 

Клубна среща февруари 2019

Темата на днешната клубна среща бе "Камбаната" от Недялко Славов. 

Наред с нея, обаче, повечето от нас бяха чели и още нещо:

• "Кула от лъжи" от Виктор Стоянов,
• "Хората, които са винаги с мен" от Нарине Абгарян, 
• "Одисеята на Пенелопа" от Маргарет Атууд, 
• "Разговори със Светлозар Игов" от Антония Велкова - Гайдаржиева, 
• и дори една тревожна информация за ръста на убийствата на жени в семейства с домашно насилие в България. 

Любезните домакини ни посрещнаха с бананов хляб, направен от Дарена (виждате го на снимката), качамак, печена питка и руйно вино.

Какъв лидер е Александър Велики - роден или направен?

Книга: Are Leaders Born or Are They Made? 
Автор: Manfred Kets de Vries 
Година: 2004 
Издателство: Routledge

Представя: Георги

Прочетох една малка книжка на големия Манфред Кетс де Врийс: Are Leaders Born or Are They Made? 

Де Врийс е известен с това, че смело и умело прилага откритията на психоанализата в организационния анализ и така предлага необичайни, но всъщност много смислени обяснения на индивидуалното човешко поведение в екип. При това не се ограничава само в теорията - той е консултант и използва знанията си в практиката, работейки с някои от най-добрите фирми на света. 

Are Leaders Born or Are They Made? (Лидерите родени ли са или са направени?) изследва конкретен случай - животът на Александър Велики. Първата част на изследването представя животоописание, а втората - анализ на лидерските качества и личностовите особености на Александър. 

Авторът не дава отговор на въпроса в заглавието на книгата си. Вероятно умишлено ни оставя сами да си отговорим. Това, което открих за себе си в случая с Александър, е че към вродените качества са се добавили силните влияния на обкръжението му като дете. 

Александър е нарцистична личност и мегаломан, което предполага винаги да иска да се изявява, да е в центъра на вниманието и да му се възхищават. Освен това е циклотимик, което значи, че често е променял настроенията си - от избухлив и еуфоричен до тъгуващ и самоизолиращ се. Бил доста невротичен; единствено постоянното действие му давало вътрешен покой. 

Това са все вродени черти на личността. Към това обаче се добавят и фактори на средата, които са допринесли за превръщането му в човека, за когото говорим и днес.

Първо - обсебващата  и свръхпротективна майка Олимпия постоянно го поставяла на пиедестал и изостряла неговото честолюбие. Тя му напомняла, че според преданието родът му произлиза от Херакъл. А понеже като младоженка сънувала, че мълния минава през тялото й, започнала да казва на сина си, че всъщност е син на Зевс (богът - гръмовержец), а не на Филип. 

Второ - Александър израснал със силен Едипов комплекс и постоянно се сравнявал с баща си Филип II, който бил изключителен военачалник. Веднъж Александър с раздразнение казал на приятелите, с които се обучавал, че със своите победи и завоевания, баща му няма да му остави нищо велико за постигане. 

Трето - като царски син имал много повече права от обикновените хора, което изострило неговата своенравност и желание да се налага над другите. Единственият по-високопоставен от него в Македония бил баща му Филип, така че Александър имал много простор да се учи да заповядва и да командва. 

Четвърто - Александър имал някои от най-добрите учители, които македонският царски двор можел да си позволи, така че израснал като просветен, речовит и богат на знания млад принц. Сред учителите му бил и Аристотел, от когото престолонаследникът научил много за управлението на обществото. Обичал Илиада и Ахил бил неговият пример за боец и водач. 

Александър има изключителни постижения като военен лидер. Той бил много харизматичен и с думите си вдъхновявал своите войници. С делата си печелил сърцата им - винаги бил начело в боя, хранел се с обикновена храна като тях, когато вървели пеш през пустинята, слязал от коня си и тръгнал пред тях. Това било ключово за толкова малко време да постигне толкова много. Заради това дълго му прощавали и умората, и непопулярните решения, които вземал. Чак на десетата година му казали "Стига вече, не искаме да ходим до края на света."

Със смелостта си, с порива да постига непостижимото и с огромния размах на мечтите си, Александър станал пример за редица поколения след него. Римляните го почитали, средновековните европейци също. Един средновековен роман, наречен Животът на Александър, станал "бестселър" за младежите, които копнеели за воински подвизи, слава и чест. Разбира се, те виждали светлата страна в живота му. А има и мрачна страна. 

Може би няма друга личност в световната история, която така добре да илюстрира огромните предимства и неизбежните рискове, които носи нарцистичният лидер. Де Врийс не отделя толкова много внимание на минусите на нарцистичното лидерство, но те също заслужават обсъждане: самонадеяност, пренебрежение към чуждите мнения и чувства, арогантност, мнителност, избухливост, обидчивост... Те са важни и от съвременна перспектива - например, какво да правим, ако работим с нарцистичен шеф? Или с нарцистичен колега? Как да комуникираме с такива хора? А ако ние се усещаме, че май сме нарцисисти? Как да ръководим, как да налагаме решенията си, как да се справяме в конфликтни ситуации? Александър убил един от най-близките си хора, когато му казал нелицеприятни неща, но все пак в 21 век това не е решение. :) 

Накратко - книжката е хубава. Ако ви се чете текст, който предава сложни концепции по разбираем начин, този е подходящ.

- - - - - - - - - - - - - - - - - -
Забележка: статията излезе първо в блога на Георги Станков под името "Лидерът Александър Велики - роден или направен?"

"Преобърнатият свят" от Кристофър Прийст

Книга: Преобърнатият свят 

Автор: Кристофър Прийст 

Издателство: Август 

Година: 2011

Представя: Ели 

Книгата „Преобърнатият свят“ на Кристофър Прийст определено ще се хареса на почитателите на научната фантастика. Произведението, издадено още през 1974г, пророчески описва група хора, които субективно възприемат света на принципа на математическата графика, която съм приложила към ревюто. Пространствената и времевата деформация през очите на главния герой е първоначално доста объркваща за читателя. Впоследствие, към края на книгата, се изяснява причината за тази изкривена представа за света на хората живеещи на странно съоръжение, предвижващо се на релси към постоянно местещия се оптимум.

Корицата на английското
издание от 1974г.

Определено за мен книгата беше доста сложна за разбиране. Заинтригува ме социалния модел, описан от автора. Въпросът, който ме вълнуваше, беше дали и без физическо въздействие, а само чрез манипулация на съзнанието може да се получи ефекта на тази крива или друга подобна.

За мен произведението дава един доста правдоподобен модел за образуване на едно общество, бих го нарекла тоталитарна секта, което да съществува в света, но да е изолирано от всичко, което ние възприемаме за естествено и правдоподобно.

Ето някои от методите на въздействие, описани от автора:

1. Обществото се ръководи от върховен лидер, който претендира да е единственият източник на цялата истина.
2. Създаване на нова лъжлива история, която променя начина, по който да се възприема миналото.
3. Създаване на строга стъпаловидна йерархия в обществото. По-висшите етажи на властта имат право на въздействие и контрол върху по-нисшите. Навлизане постепенно в „познанието“ и тайните на сектата, в зависимост от нивото, в което е посветен човека.
4. Изолиране на хората от света. В книгата изолацията е физическа. Жителите на града „Земя“, живеят в затворено дървено съоръжение-град. Забранено им е да наблюдават дори слънцето. След клетва за мълчание и заплаха от смъртно наказание, се допускат служители да ходят на мисии извън съоръжението. В една секта най-важната задача е да изолираш хората от света чрез автоцензура. Това означава, че предварително са им втълпил, че „истината“ могат да намерят само ако следват адептите на сектата, а всичко останало извън възприетите от обществото вярвания е лъжа. Хората до такава степен се наплашват от негативни емоционални и физически последствия, че те дори и не желаят да излезнат от черупката на измисления свят, в който живеят.
5. Създаване на непрекъсната заетост. Хората в книгата са разделени на касти – всеки има отговорност и работа, с която е непрекъснато ангажиран. Така не им остава време да си задават генерални въпроси за своето съществуване.
6. Женитбите стават изцяло между членовете на обществото. Това гарантира, че за в бъдеще техните деца също ще бъдат вкарани в тази схема на манипулация. От друга страна интимните взаимоотношения стават емоционално обвързани с живота в общността.
7. Създаване на самочувствие в хората, че те са най-умни, най-най-….Те са уникалните единствени хора на тази планета, които ще спасят човешкия род. Всички останали хора извън общността биват използвани като наемници за определена работа. Към тях те не се отнасят като нормални човешки същества, а като материал за осъществяване на целите им.
8. Всяване на страх. В съзнанието на членовете на обществото се изгражда страховита и ужасяваща картина за живота извън рамките на сектата.
9. Критичното мислене се забранява и заклеймява. Тези, които са инакомислещи, биват обявени за врагове и бунтовници.

Това са някои от интересните принципи, които ми направиха впечатление. Определено „Преобърнатият свят“ е книга, която може да се подложи на доста подробен анализ и изследвания, защото крие много повече идеи, от тези които се забелязват при първия прочит. 

Пожелавам на любителите и изследователите на физическите закономерности и социални явления приятно забавление при разнищването на тази книга-загадка.

Графика 1: 

Графика 2:

Карта на обърнатия свят,
представена като
трактрикоид (псевдосфера).

"Рядък модел" от Том Ханкс

„В лъжите на великите писатели-романтици има повече истина, отколкото в истините на техните наследници.“ 
Николас Гомес Давила

Книга:Рядък модел. Няколко разказа
Автор: Том Ханкс 
Издателство: Колибри
Година: 2018г. 
Цена: 20лв.

Представя: Ели

Книгата е сборник от седемнадесет прекрасни кратки разкази, показващи, че двукратният носител на "Оскар" Том Ханкс е и талантлив писател.

Във всеки разказ участва различен модел пищеща машина. Предполагам, че всяка е от колекцията на автора.

Представям си как Том Ханкс седи пред машините си и мисли: „С тази ще напиша разказа за Асан от България, а ти миличка ще ми помогнеш за разказа за красивата Сю!“

Седемнадесет разказа и всеки със своя чар. Както са различни пишещите машини, така са и различни разказите му. Сюжетът е един – обърканият живот на съвременния човек.

За един любител колекционер не е достатъчно да събира цените вещи, той иска да ги съживи. Една красива ретро кола не трябва да е само модел на витрина, но и автомобил, който може да покаже възможностите си поне на едно ретро шоу. Така и Том Ханкс е вдъхнал живот на своите любими пишещи машини чрез написването на книгата „Рядък модел - няколко разказа“.

Предметът на интерес на актьора показва неговото влечение към автентичните механични уреди. Напечатаният текст с машина, не с компютър, е нещо неподправено и лишено от фалш. Такива са и разказите му. Липсват сантименталните нотки. Историите са истински и неподправени, лишени от украсяване. Ако Том Ханкс беше художник, неговият живописен стил щеше да е супер реализъм. Разказите му са толкова правдиви и автентични, че сякаш може да видим подобни или дори същите истории в живота на наши познати. Една мозайка от съвременни истории. Обикновени, а в същото време щури, странни и малко луди.

Такъв ли е съвременния ни свят? Динамичен, прагматичен без грам романтика! И въпреки всичко можем да отлюспим многото пластовете от събитията в живота на героите му и да намерим зрънцето останала човечност.

Все пак грубия Костас наема Асан на работа, звездата на Сю изгрява, благодарение на Боб (нищо, че му се отблагодарява подобаващо), мъжемелачката Ана отхлабва хватката около гаджето си, преди да го изтощи окончателно до смърт!

Прави ми впечатление, че семействата, които са описани са със сложни съдби. Няма спокойствие в живота на съвременния човек - няколко брака, деца от различни родители. Всичко е толкова сложно! В разказа за десетгодишния Кени, който отива за посещение един уикенд при майка си, единственото нещо, което го развълнува, въпреки големите му забавления осигурени от майка му, която се старае да си прекарат страхотно, е разходката до старата му къща, в която е прекарал ранното си детство с цялото семейство. В тази къща той си спомня как са играли с по-големия си брат и сестра, майка му, която го е носила на ръце и забавленията с баща му.

Шарени истории и всички уникални! Така е и с напечатания текст от пишеща машина. Том Ханкс пише в един от разказите си с носталгия към отминалите времена:

„Вече никой няма у дома си пишеща машина, поне не работеща. А написаните на такава машина писма са специални. Някой идват с написани на компютър и искат да им ги препиша, та да бъдат уникални. Преди Свети Валентин и преди деня на майката седя тук с часове да печатам писъмца, а опашката се вие до съседната отсечка. Ако вземах пари, досега да съм забогатял като преуспяваща цветарка.“

Разказите му са един уникален подарък за всеки, който все още обича да чува механичното звънче на пишеща машина за края на реда вместо безизразното бръмчене на компютърния вентилатор!

Клубна среща януари 2019

Тази вечер се срещнахме за първи път през 2019 година. Срещата ни бепе хубава, както винаги, обогатяваща и одухотворена. Освен за книги, размишлявахме и за това как ли клубът ни изглежда в очите на другите.

Тема: балкански автори.

Всъщност през повечето време говорихме на светлината на свещи.

"Змия закрилница" от Ариан Лека

Книга: Змия закрилница

Автор: Ариан Лека 

Издателство: Смол Стейшънс

Година: 2011 

Цена: 10.00 

Представя: Георги 

Честно казано, раздвоен съм в отношението си към тази книга.

От една страна, тя е добре написана и структурирана, сюжетът витае между настоящето и миналото, а езикът и преживяванията на главния герой (не знам защо, но си представям, че) могат да се превърнат в песен и клип на Стивън Уилсън. 

Сюжетът следва вътрешните лутания на стар човек, който е ослепял, но не го осъзнава и приема. Старият човек се връща към миналото си, размишлява за изборите, които е правил... горчиво усмихнат парадокс е, че преди години е изпратил баща си в старчески дом, а сега синът му го праща в дом за слепи хора. Старецът накрая се превръща в слепия пастир на стадо от слепци.

От друга страна, хм... книгата нещо не ме спечели. Хубава, но сякаш без душа. Като че ли не съм готов да посегна към нея отново и със сигурност не изпитах съжаление, че я връщам обратно на купчината с книги.

Мисля, че има две неща, които повлияха да не харесам "Змия закрилница." Първото е, че заради митологичния мотив на заглавието направих асоциация с творчеството на великия Кадаре. Надявах се на нещо, което дори и да не е на нивото на "Кой доведе Дорунтина" или "Мостът с трите свода", да се доближава до него и да използва нашето древно балканско наследство по най-добрия начин. Второто е, че паралелно с книгата на Ариан Лека четях и "Дромомахиа" на Роберт Леви. Естествено, когато си опиянен от толкова висш литературен пилотаж, всичко, което не е на това ниво, ти изглежда по-слабо.

И така... не мога да ви препоръчам "Змия закрилница", освен ако нямате силна вътрешна мотивация да изследвате съвременната албанска литература или не сте почитатели на техничарската страна на писането.