Книга: "Властелинът на пръстените"
„Властелинът на пръстените“ – една много известна трилогия и завладяващ филм. Защо избрах точно нея, за да я представя в темата за фентъзи жанра?
Може би, защото сме в навечерието на най-светлия и радостен християнски празник - Рождество Христово, а началото на Задругата в книгата е точно на 25 декември. Случайно ли е това? Още по-интересно е да се знае, че унищожаването на пръстена става на 25 март, когато по католическия календар е друг важен християнски празник – Благовещение. По старата традиция този ден през средновековието е бил също определен за празника Пасха.
За непознатите с биографията на Толкин, това би звучало като случайност, но не е така. Тези препратки са ясен знак от авторът за неговата дълбока религиозност.
Животът на на малкия Джон е бил труден. От 3 годишен остава без баща и без подкрепа от близките си роднини. След време казва за своята майка, че тя за него е била истинска християнска мъченица. Майка му изоставя традиционната за Англия протестантска вяра, защото видяла в католическата църква величието на литургията и най-вече спасителното действие на тайнството причастие. Решението на майка му да бъде част от католическата църква се посрещнало с неодобрение от близките им протестанти. Тя била изоставена. Грижата на семейството ляга изцяло на плещите й. До края на живота си Толкин остава верен на католическата църква и вярата в Христа била основната ос в живота му.
Много хора се объркват от неговите приказни персонажи – магьосници, елфи и гноми и почват на подражават повърхностно на неговия стил, но книгите, които той е смятал за приказка (малко по-дълги от обикновено) са всъщност израз на неговия християнски мироглед за добродетели като – смиреност, доблест, вярност и неумираща надежда за победа над злото. Християнската тема не е така ясно описана както в произведенията на неговия приятел Карл Луис. Интересно е да се знае, че Луис става християнин благодарение на Толкин. Темата за християнството е дълбочинна в трилогията. Авторът не е искал да създаде илюстративно богословие. Без нито една директна препратка към Божието слово, читателят усеща Божествената светлина в целия този приказен свят.
Друга голяма любов на Толкин са езиците. Той е бил изключителен лингвист, до такава степен, че сам е измислил език. А когато е създал език е пожелал и да измисли народа, носителя на езика, защото двете са неразривно свързани. Ето така се заражда идеята за неговите приказни книги. Ще се опитам да акцентирам на няколко основни теми в произведенията му.
Темата за невидимия, но всепроникващ навсякъде Творец
За да се разбере, че основният главен герой в книгата е самият Илуватар – Творецът на цялото съществувание, трябва да се прочете книгата „Силмарилион“, която по настояване на Толкин, е трябвало да съпътства трилогията. След 3 години убеждаване на издателите, които са били уплашени от големия по обем материал, Толкин разрешава да бъде отпечатан „Властелинът на пръстените“ без „Силмарилион“. Чак след смъртта му, синът му издава книгата, която е била предмет на най-много негови корекции. Никъде в трилогията не се споменава Илуватар, но неговото присъствия е осезаемо. За всемогъществото му в книгата се казва:
„Изрекъл тогава Илуватар:
— Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи.“
Темата за свободната воля
Спомняте си момента, в който героите от задругата стоят мълчаливо с наведени глави. Не е по силата на войните и дори на елфите да поемат тази голяма отговорност да бъдат носители на Пръстена. Фродо усеща нещо неизказано - единственото възможно решение. Въпреки своето чувство за слабост с тих гласец казва: „Аз ще понеса Пръстена, макар и да не знам пътя.“ и чува отговорът на Елронд: „Мисля, че тази задача е отредена за теб, Фродо…Ала бремето е тежко. Тъй тежко, че никой не би могъл да го възложи на чужди плещи. Не го възлагам на твоите. Но ако го поемеш доброволно, бих казал, че изборът ти е правилен.“
Фродо в последствие сам се отделя от групата придружен от слугата си Сам, осъзнавайки, че Пръстенът е много изкушаващ за другите от Задругата и решава сам да рискува живота си с цел успешното изпълнение на задачата.
В съвсем пълен противовес е въздействието на Саурон и влиянието, което оказва над неговите подчинени чрез Пръстена. Самият Пръстен е образ на идеята за абсолютната власт, която според Толкин е самото зло. В многообразието, което е в хармония със замисъла на Твореца е доброто. Всеки опит за надмощие води до дисхармония и развращава. (Препратка към „Силмарилион“ – Илуватар задава тема на Айнурите и те в хармония изпяват песни, които сътворяват един нов свят - Арда. Мелкор единствен извисява глас и се опитва да заглуши основната мелодия) Всъщност орките нямат собствено сътворение – те са изпаднали и извратени елфи. Назгулите също са били древни царе, превърнали се в злобни духове.
Героите са изкушени да използват Пръстена, защото притежава голяма сила. Но използвайки го, те малко по-малко изгубват своята свобода и стават подвластни на него. Влизат в полезрението на Саурон, точно тогава, когато ползват неговите инструменти – пръстен или кълбо. Ако ползваш методите на врага (както някои хора оправдават постъпките си, че целта оправдава средствата) ти влизаш в полезрението на злото и му ставаш подвластен. В посланието си до Ефесяни, апостол Павел призовава християните да използват Божиите оръжия – истина, правда, вяра и готовност за благовестие на мир, за да победят злите духовни сили.
Темата за прошката
Фродо е преследван от Ам-гъл, който е изцяло запленен от Пръстена. Жестокостта на съществото изгубило, своя предишен хобитски образ, води двамата приятели към сигурна смърт. В повратния момент на осъзнаване на неговото двуличие и злоба, Сам иска да убие Ам-гъл. Фродо го възпира като подсъзнателно предполага, че неговата роля в цялата история не е приключила. Единствено той може да изпита жал към това същество, защото тежестта на Пръстена тегне и на неговите плещи. Фродо го пощадява. Именно тази проявена милост му спасява живота и води самата история до добър край. Тук е показано едно от блаженствата, които Христос благовестява на народа: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“ Матей 5:7
Популярни са и следните думи на Гандалф от книгата за прошката: "Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата."
Темата за разкаянието
Тази тема е силно изразена в историята на Боромир. Силен и пламенен младеж, който копнее да притежава Пръстена за да го използва за своите на вид „благородни цели“ След като сам се разкайва за своята слабост, малко по-късно Боромир загива, защитавайки хобитите Мери и Пипин от ненадейно нападение от орки в горите в подножието на Амон Хен. В житията на светците има примери за хора, които са грешни, но в решителния момент жертват живота си в името на висок идеал.
В предсмъртния час на Боромир, Арагорн му казва: „Не, ти не се провали. Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен.“
Темата за приятелството и жертвоготовността
„Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ Йоан 15:13
Сам е този верен във всяко изпитание приятел, който се е извисил над себичното естество на вечно пируващите весели хобити. Оставяйки любимата си, той потегля в това тежко пътешествие с Фродо и го съпътства до самия му край.
Сам казва в един труден момент: „- Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя. И ще отнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето.“
Темата за малките хора, които могат да преобърнат историята
„Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, -
та никоя плът да се не похвали пред Бога.“ 1 Коринтяни 1:27-29
Главният герой е едно малко същество – хобит, което никога не е излизало извън пределите на своето Графство. Той носи върху плещите си съдбата на целия свят. Образът не е идеализиран и е описан с неговите слабости и лутания. Дори в края на пътешествието пред огъня на вулкана Ородруин, Фродо не успява да хвърли пръстена. Тогава жеста на милост към Ам-гъл се оказва спасителен за него. В крайна сметка не чрез неговите сили, а чрез промисълта на Провидението, историята бива доведена до своя добър край.
С унищожаването на пръстена приключва епохата на елфите и започва новата епоха – тази на хората. Затова замисъла на Толкин е този момент да бъде точно на Пасха – Възкресение Христово, когато започва новата ера на човечеството, след спасителната жертва и възкресението на Христа.
Възстановен е на престола законния наследник на Обединеното кралство на Гондор и Арнор – Арагорн, наследник на прославен род. Неговият праотец Исилдур съгрешава и е виновник за падението на империята. Арагорн въстановява величието на човешкото царство. Тук е много ясна препратката към Христа, който идва на земята, за да възстанови и изцели падналата човешка природа. Ето откъс от сцената с короноването на краля:
„Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:
— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.
А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше.“
Започва новата ера символ, на която е и възстановеното Бяло дърво. Светът на елфите и митичните герои остава в миналото. Толкин разбира, че мъдростта от древността и митичните сказания са само един преход към Новото време, в което човек придобива подобаващато му място в сътворението чрез възкресението на Христа и победата му над сатаната.
Човешките религии като „Ню ейдж“ търсят извор за „познание“ в мистичното и в древните практики, но това е само един момент от историята на човечеството, което има за цел да доведе всички пред нозете на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Пълнотата на познанието е дадено на човечеството чрез въплатилото се Слово. Затова и на празника Рождество Христово в църквата се пее тропара:
„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе!“
