"Три ябълки паднаха от небето" - ревю от Ели

Книга: Три ябълки паднаха от небето 

Автор: Нарине Абгарян 

Издател: Лабиринт

Година: 2016 

Представя: Ели 

С първите думи от книгата си „Анатолия Севоянц легна да мре в петък“, писателката Нарине Абгарян подготвя своя читател, че книгата, която държи в ръцете си, ще го изуми. Смъртта е нещото, което се случва обикновено в края на една история, а тук започвайки с нея,  Абгарян разгръща приказката на човешкия живот, започвайки от смъртта и завършвайки с раждането на нов живот. 

Книгата много напомня на книгата на Виктор Франкъл „Човекът в търсенето на смисъла“. Приликата не е в сюжета, нито в героите. Приликата е точно в зададената в името задача – намиране на смисъла в живота на човек, преминал през тежки изпитания, напомнящи на истински ад под небето. Прочитайки първата глава, която описва живота на хората в едно малко село, наречено Маран, читателят не може да не възкликне като Йовковия герой „Боже, колко мъка има в този свят, Боже!?“. 

Маран не е село с точно определено географско местоположение. Той е средоточие на всички подобни малки населени места и на всички човешки съдби в този свят. Разказвайки историята на Анатолия, преплетена със съдбите на всички нейни съселяни, в този водовъртеж на образи ние ще съзрем някъде там и самите себе си. 

Едно място, населено от хора, живи и мъртви, кучета, белоснежни пауни и ангели. Там някъде на ръба на огромната пропаст, в която всяка година пропадат големи ледени блокове, заедно с животите на много хора, които остават след себе си малцина старци, които да тъжат. Място, в което мъртвите са по-щастливи от живите. 

В това място, преминала през болката на смъртта, нещастната любов и загубата дори на последната утеха – книгите и любимата си работа, за Анатолия не остава нищо друго, освен да се приготви да умре след първите признаци на тежка болест. По-късно самата тя признава, че не самата болест я е накарала да чака смъртта, а умората от живота. 

Тази книга за мен е лек за човешката душа. Тя е балсам и терапевт, защото в нея е скрита надеждата, че трудностите, които преживяваме, са само част от нашия живот. Някъде там дебне и ни очаква щастие и нашата задача е да устоим и да го дочакаме. 

Краят на книгата свързва цялата история в една непрекъсната нишка чрез думите: 

„точно преди година и един месец… Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко прекрасни неща я чакат в бъдещето…“ 

Защото мъката и щастието са като морските вълни в морето на човешкия живот. В един момент си на върха на вълната, а после падаш с грохот в буйния водовъртеж на морското дъно и така докато не пристигнеш в тихия пристан на лазурния бряг. 

Не бих могла да опиша колко прекрасни са образите на всички герои в тази книга, всеки по своему неповторим, благороден и добър. В това красиво място, в което хората винаги ще споделят топъл чай и хляб с ближния, мъката не може да царува вечно,  защото Бог е там, където все още невидимите нишки, които свързват хората не са прекъснати, както казва в миг на умиротворение Анатолия. 

Всяка глава от книгата е посветена на една ябълка. Трите ябълки, които слизат от небето са маранско сказание: „Една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто.“ Видял – разказал - повярвал. 

В тази книга всеки получава своята награда, идваща от Небето, само ако има вътрешния взор за да види, смелостта да сподели видяното, за да повярва той и тези, които вярват и се надяват на доброто.