Showing posts with label страни. Show all posts
Showing posts with label страни. Show all posts

Wednesday, 9 January 2019

"Змия закрилница" от Ариан Лека

Книга: Змия закрилница
Автор: Ариан Лека 
Издателство: Смол Стейшънс
Година: 2011 
Цена: 10.00 

Представя: Георги 

Честно казано, раздвоен съм в отношението си към тази книга.

От една страна, тя е добре написана и структурирана, сюжетът витае между настоящето и миналото, а езикът и преживяванията на главния герой (не знам защо, но си представям, че) могат да се превърнат в песен и клип на Стивън Уилсън. 
Сюжетът следва вътрешните лутания на стар човек, който е ослепял, но не го осъзнава и приема. Старият човек се връща към миналото си, размишлява за изборите, които е правил... горчиво усмихнат парадокс е, че преди години е изпратил баща си в старчески дом, а сега синът му го праща в дом за слепи хора. Старецът накрая се превръща в слепия пастир на стадо от слепци.

От друга страна, хм... книгата нещо не ме спечели. Хубава, но сякаш без душа. Като че ли не съм готов да посегна към нея отново и със сигурност не изпитах съжаление, че я връщам обратно на купчината с книги.

Мисля, че има две неща, които повлияха да не харесам "Змия закрилница." Първото е, че заради митологичния мотив на заглавието направих асоциация с творчеството на великия Кадаре. Надявах се на нещо, което дори и да не е на нивото на "Кой доведе Дорунтина" или "Мостът с трите свода", да се доближава до него и да използва нашето древно балканско наследство по най-добрия начин. Второто е, че паралелно с книгата на Ариан Лека четях и "Дромомахиа" на Роберт Леви. Естествено, когато си опиянен от толкова висш литературен пилотаж, всичко, което не е на това ниво, ти изглежда по-слабо.

И така... не мога да ви препоръчам "Змия закрилница", освен ако нямате силна вътрешна мотивация да изследвате съвременната албанска литература или не сте почитатели на техничарската страна на писането. 

Saturday, 19 August 2017

"Снежно цвете и тайното ветрило" - ревю от Мариана Войкова

Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009

Представя: Мариана Войкова


Сюжетнaта линия  в романа следва живота на Лилия -  втората поред дъщеря на бедно китайско семейство - от времето, в което е тя е малко китайско момиче, до нейната дълбока старост. Успоредно с живота на Лилия, се разгръща и този на нейната приятелка и сродна душа – Снежно цвете. Проследявайки съдбите на двете момичета, които произхождат от различни социални слоеве,  научаваме за мястото на жената в китайското семейство и за обичайните порядки в китайската провинциална общност по време на Тайпинското въстание.

Тъй като резюмето на Елисавета е по-изчерпателно за отношенията между двете приятелки, аз се спрях по подробно на условията, влияещи върху формирането на социалния статус на момичетата.

Положението на жената в Китай през осемнадесети век не е леко. Момичетата са нежелани деца в семействата си. Тяхното раждане се свързвало с  прекомерни разходи и неудобства, които създавали за семействата си, за да бъдат задомени. Основна роля на жената е да бъде предана съпруга и да роди мъжка рожба на съпруга си. Колкото повече синове, толкова по-благоприятно било положението на жената в дома на съпруга й. От малки момичетата са възпитавани в смирение и покорство - като дете се подчинявай на баща си, като жена на съпруга си, като вдовица на сина си. За да може, обаче едно китайско момиче да бъде задомено, то трябвало да притежава лотосови крачета – известни като златни лотоси. Лотосовите крака, т.н.златни лотоси, се появяват в Китай по време на династията Сун / 960-1279г./  Окончателно са забранени през 1911г., но в някои селски райони, традицията продължила да се спазва чак до 1939г.

Притежаването на лотосови крачета е било задължителна  предпоставка за намиране на съпруг, което пък от своя страна давало шанс на жените да придобият статус на уважавани майки и съпруги.

Златните лотоси се получавали като стъпалата на малките момиченца били увивани и пристягани болезнено силно с памучни бинтове, с определена дължина. Стягането се правело, когато  момиченцата са на възраст между 6 и 8 години  още докато краката не са напълно развити. Процедурата била с продължителност от 1-2 години и пред този период, освен силната болка, която трябвало да изтърпят, момиченцата били затворени в дома си и почти изцяло обездвижени, за да може стъпалата им да придобият желаната форма Няма да се спирам подробно на процедурата, както вече споменах, тя отнемала години, прекарани в изолация и съпроводени с неимоверни болки. Като  резултат, някъде около 9-10 годишна възраст, момичетата придобивали стъпала с дължина около 9 см., в романа се споменава, че съвършения размер бил 7 см. или малко повече Следвали уроци, за да се научат да вървят правилно с новопридобитите стъпала.  Само след 2-3 години девойките били подготовяни за за женитба. Възрастните китайски жени имали малки стъпала, характерно деформирани – т. н. златни лотоси.

Пристягането на краката е било белег за класата на жената и се е  приемало като символ на красотата в китайската култура. За мъжете лотосовите крачета били особено еротични, а най-еротичната им функция била  характерната походка на жената с пристегнати стъпала – люлееща се, на ситни стъпчици. Жените с лотосови крачета са смятани за перфектните съпруги, тъй като зависели изцяло от съпрузите си.

Подробното описание на процедурата в романа, извършена на Лилия от нейната майка оставя тягостно впечатление за безрадостната съдба на жената в Китай през този исторически период. Колкото и морално-осъдителна да е тази практика за мен, нямаше как да не се запитам дали майките, преминали през мъченията за придобиване на златни лотоси, са можели да спестят това на дъщерите си. По-скоро не. Защото от романа узнаваме, че момичетата, които оставали с нормални стъпала, били приравнявани на момичетата от най-низшите слоеве на обществото. Те не можели да се омъжат и съдбата им била да бъдат наложници или осиновени снахи – низвергнати  жени, чийто живот нямал никаква стойност.

В своя роман, Лиза Сий успява да ни разкаже историята  на Лилия и нейната сродна душа без излишен драматизъм, по един увлекателен начин, преплитайки съдбите на момичетата и превратностите в живота им  с актуалните събития на времето, в което живеят. За мен беше изключително интересно да се запозная с особеностите на китайския бит и култура, характерни за епохата и за които ние знаем нищожно малко.


Friday, 18 August 2017

"Снежно цвете и тайното ветрило" - ревю от Елисавета Георгиева

Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009

Представя: Елисавета Георгиева


Книгата ни пренася в патриархалния свят на семейството в Китай през недалечния XIX век. Авторката, която има китайски произход,  е направила задълбочено проучване и е представила една една интересна история, успешно вписана в обстановката на китайския бит и култура. За мен книгата е многопластова. Първоначалното ми впечатление беше от добре обрисувания живот на китайското семейство в този период. Не са пропуснати подробности от бита – сградите, храната, дрехи и обувки. Мога да си представя токова ясно сякаш наблюдавам пред мен как китайските девойки приготвят обувките за бъдещето си семейство и внимателно извезват със специални бодове красиви послания.

Естествено най-шокиращата традиция, която за нас европейците е непонятна, е бинтоването на детските крачета на седемгодишните момиченца. Целта е да се достигне съвършеният крак „златен лотос“, който е определящ в бъдеще за добър и изгоден брак на момичето. Кракът трябва да се смали до дължина 7 см. чрез сложни процедури на бинтоване, упражнения, които водят до счупване на костите и деформиране на крака до такава степен, че на практика момичето става инвалид за цял живот. Неговите движения стават ограничени и тя остава завинаги зависима от волята на съпруга си и благоволението и грижи му. Целият и живот се ограничава във вътрешното пространство на дома. Възможността да изтърпяваш болка се счита за голяма гордост за семейството. Майката счита за свой основен дълг към дъщеря си и израз на голяма любов извършването на процедурата, макар че тя крие изключителен риск за живота и здравето на детето. Думите, които многократно се повтарят от страна на майките, са: „Аз увивам, аз бинтовам, но ти ще пожънеш наградата.“

Рядко някое момиче е избягвало тежката участ на бинтоването. Такова непокорно дете е оставало  “голямокрака” – за срам на родителите си. Нейната участ е била да бъде прислужница или „доведена снаха“ (наложница за удовлетворяване на сексуалните желания на мъжете в някой дом).

Другите, описани национални особености в тази епоха, са свързани със подготовката на женитбата и уреждането на бъдещия брак от сватовницата на селото. Волята на момичето е подчинена на желанията на семейството. Не е чудно, че за цял живот жената не достига интимна и емоционална близост със съпруга си. Бракът е средство за раждане на деца и по-точно - синове. Пренебрежителното отношение към жените като тежест на семейството определя и цялото им подчинено положение спрямо мъжете през целия им живот. Първо на бащата, после на съпруга и накрая на първородния син.

Може да се говори за много други интересни факти и обичаи на китайския народ, но като махнем всички тези обвивки пред нас застава с цялата си красота една истинска история за приятелството между две жени, която излиза извън рамките на епохата и пространството. 
За тази история бих искала да ви разкажа.

Терминът, който китайците ползват за едно неразривно приятелство е „лаотун“ -  „lao tong“ в превод “приятели за цял живот”. Това е съюз между две жени, който с важността си се равнява на брака. В обстановка, когато жените рядко имат възможността да излязат от дома си, се създава едно специално тайно женско писмо „нюшу“.

 „За разлика от мъжкото писмо символите в нюшу не изобразяват конкретни думи, а еднакво звучене. Така с един йероглиф може да се означават всички думи, които се произнасят еднакво. По тази причина значението обикновено се изяснява от контекста. При все това се изисква голямо внимание, за да се изтълкува правилно написаното.“

Може да се каже, че нюшу е писмо на сродните души. То не е точно и буквално. Жената чрез интуицията си е трябвала да разгадава съдържанието, имайки предвид целостта на посланието.
Двете момичета, чиито взаимоотношения са в центъра на историята са Лилия и Снежно цвете. Родени в различни слоеве на обществото. Едната, Лилия, е родена в бедно селско семейство, а Снежно цвете в благородно богато семейство. Животът се развива повратно за тях и те по стечение на обстоятелствата разменят своя социален статус. Богатата изпада до низините -  семейството и пропада, изгубва престиж и имот. Бащата и и майката и стават просяци, а Снежно цвете се омъжва за мъж с най-презряната за едно будистко общество професия – касапин. Лилия получава в живота си най-доброто, за което може да мечтае една китайска жена – богат и благороден мъж и здрави деца – синове и дъщери. Извън превратностите на живота връзката на двете момичета се скрепява толкова силно, че нуждата им от споделяне чрез нюшу и личните им срещи се явяват най-важното нещо в живота им. Пример за приятелство, което може да ни трогне и възхити. Една красива връзка на душите, които най-добре се описват от едно обещание, в което се заричат: 
„В този ден ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, изричаме истинни слова. Даваме следния обет. По протежението на десет хиляди ли ще бъдем неразделни като два потока, които се вливат заедно в река. В течение на десет хиляди години ще бъдем като два цвята в градина. Вричаме се да не се разлъчваме и на крачка, ни една горчива дума да не застане помежду ни. Ще бъдем сродни души до смъртта си. Сърцата ни са щастливи.“
Обещание за приятелство за цял живот на две седемгодишни момиченца! Може ли да задържим приятелството с близък, което сме крепили дълги години?

Историята на двете момичета ни разказва, че трайността на приятелството зависи от това дали сърцата говорят един език. Езикът нюшу е само външната обвивка на това сърдечно споделяне. Колко трудно е да се снижиш до приятелят си и да споделиш неговата болка и терзания, когато ти си доволен от живота си. Можем лесно да даваме рецепти за успешен живот, когато всичко около нас е подредено, красиво и охолно.  С добри намерения се лъжем, че това, което близкия човек иска от нас, е съвет как да превъзмогне проблемите си. Колко жалки сме в голямото си самомнение и гордост! Като богаташа от притчата за бедния Лазар хвърляме на бедняка своите огризки. Живеем охолния си живот (нямам предвид материалния) като гледаме отвисоко на окаяния и изпаднал приятел. Завършекът на притчата ни казва ясно: богаташът получи благата си приживе и страдания след смъртта, а Лазар умря и ангелите го занесоха в прегръдките на Авраам. Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири.

Така и Лилия получи най-големия си урок в живота си. Заслепена от богатството на живота си, отвисоко отсъди окаяната си приятелка. Считаше я за слаба, безволева и мързелива, а единственото, от което се нуждаеше бедната душа на Снежно цвете, беше приятелска дума и съчувствие. Снежно цвете умира в самота след тежко боледуване от рак. Лилия получава урок за цял живот и до дълбоки старини всячески се старае да поправи грешката си. Липсата на най-близкия и човек, който се оказва, че е оклеветила и отхвърлила несправедливо,  е нейното наказание и терзание на душата до дълбоката и старост.

Тайното писмо нюшу е за тези, които могат да четат между редовете и познават душата на подателя на посланието. Неминуемо ще объркаме словата, които разбираме, ако не сме се снижили и  смирили. Ако искаш да чуеш говорът на човек, е достатъчно да чуеш с ушите си, но за да чуеш туптенето на сърцето е необходимо да се наведеш, да положиш глава на гърдите, да притихнеш и чуеш неговия ритъм.

Историята на Лилия и Снежно цвете ме накара да внимавам за точно този зов. 

Thursday, 17 August 2017

Love in China

Автор: Chen Xiao
Издател: China Intercontinental Press 

Представя: Георги Станков 

Love in China е много симпатична (и като оформление, и като съдържание) книжка, която мога да опиша като популярна социология на интимните отношения в днешен Китай.

Започва с описание на брака в миналото - онази хилядолетна традиция на уредените бракове, когато семейството избирало за кого да се ожени детето им. Тогава било обичайно да използват и сватовници, които правели избора вместо другите, като компетентно следвали неписаното правило "половинката" да е от семейство с приблизително същия социално-икономически статус. Движещият мотив за създаване на семейство не била любовта, а очакването двойката да има син, който да продължи родовата линия.

Авторът Chen Xiao твърди, че от 1980-те насам традицията се променя и все повече хора и социални групи възприемат по-отворен и демократичен модел на създаване на връзки. Днес все повече хора избират своите партньори, избират дали изобщо да имат партньори, как да живеят, какво да правят с живота си. Разбира се, откъсването от традиционните родови отношения и от типичния селски колектив, освен свобода, носи нови отговорности и предизвикателства. Затова наред с позитивите на свободния избор, съществуват и сериозни проблеми, които от десетилетия виждаме и в България:
  • Как да си намериш партньор, ако образованието, кариерата и работата не ти оставят време? 
  • Ако нямаш време, би ли да се престрашил/а да използваш старите методи като помощ от професионален сватовник? 
  • Или пък ще оставиш ли загрижените си родители да ти търсят партньор на специалните срещи за родители в големите градски паркове?
  • И всъщност каква точно връзка искаш да имаш, след като живеем във време на различни модели връзки, различни предпочитания и различни очаквания?
Тези и много други въпроси намират отговор в книгата. Особеното е, че за никого няма само един отговор. Обществата се фрагментират, в тях се появяват все повече субкултурни групи, и ако шреди 100 години е имал един модел, валиден за 99,99% от населението, днес не е така. Днес съществува разнообразие от социокултурни групи, субкултури, професионални общности с характерен за тях начин на живот. И всички те имат особени потребности и преференции, но и при никоя от тях отново няма общовалидни решения.

И така, какво се случва в Китай днес?
  • Има speeddating - кратки срещи, на които осем жени срещат осем мъже. Всеки от единия пол среща всеки от другия, т.е. всеки провежда седем срещи. Всяка среща продължава 8 минути, а след това, ако някой ти е направил впечатление можеш да го потърсиш. Не е сигурно дали ще приеме, но това е. 
  • Има онлайн връзки. Все повече хора се запознават по интернет с други хора, създават отношения, решават се и на физически срещи. Понякога се получава, но по-често не, защото онлайн самоличността и онлайн поведението обикновено се различават от идентичността ни и поведението ни във физическия свят. 
  • Има нова традиция като xianggin, която донякъде е възстановяване и трансформмиране на някогашната позиция на сватовниците. Родителите на заети и забързани хора се срещат в големи градски паркове - носят снимки, имат дори кратки описания на образователния, социалния и прочее статус на децата си. Макар че от една страна това изглежда нахлуване в личното пространство на децата им, оказва се, че някои деца го приемат, защото явно сами се притесняват да търсят, да започват познанатва и да опитват да приближат някого от срещуположния пол. 
  • Има все повече връзки между китайци и чужденци. Отварянето на страната към Запада води до появата на повече западноверопейци и американци в Китай, при което някои хора се влюбват и създават семейства. 
  • Има дори връзки между партньори с по-голяма разлика във възрастта. Макар да са редки, тези случаи показват, че любовта има все повече и по-различни измерения отколкото в миналото. Емблематичен е бракът от 2004г. на 82-годишния тогава Нобелов лауреат Ян Джанин с 28-годишната Фан Уен. 
  • Сред все повече млади китайци се развива предпочитанието към кратки страстни връзки, вместо стремеж за търсена на дълга връзка и любов за цял живот.  
  • Както и в западния свят, расте тенденцията за сключване на брак в по-късна възраст. Все повече семейства стават нуклеарни. Все повече образовани и правещи кариера родители избират да имат едно дете (именно избират, за да имат повече време за себе си и за кариерите си, а не просто заради държавна политика). 
  • Дори видимите ритуали на свързването се променят - сватбите и сватбените дрехи започват заприличват на западните. От края на 1980-те става модерно при сватба да се прави и банкет в ресторант. 
  • С нарастването на индивидуализма, все повече хора решават да се разведат. През 2004-а сериалът "Развод по китайски" се радвал на небивал интерес сред зрителите. 60 процента от респондентите на едно изследване посочили липсата на страст и любов като основна причина за развода си. Над 70 процента в друго изследване посочили извънбрачните афери на партньора си като причина за развод. 
  • От началото на 21 век повече китайци откриват ценността на еротиката. Освободени от традиционните схеми за свързване и брак, повече млади хора се наслаждават на сексуалната си близост с партньорите, които сами избират. Традиционното китайско общество не обръща много внимание на секса, и много семейства - дори в близкото минало - живеели в брак (почти) без сексуални отношения, но все повече хора оценяват сексуалната интимност като важен елемент от щастливия семеен живот. 
Всичко в Love in China хем изглежда познато, хем изглежда китайско. Защото процесите в глобалния и отварящ се свят имат много сходни черти, и защото въпреки това всяка култура преминава през тези процеси по свой начин. 

Препоръчвам Love in China - лесна е за четене и съдържа интересни лични истории на нашите китайски съвременници.