Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009
Представя: Елисавета Георгиева
Книгата ни пренася в патриархалния свят на семейството в Китай през недалечния XIX век. Авторката, която има китайски произход, е направила задълбочено проучване и е представила една една интересна история, успешно вписана в обстановката на китайския бит и култура. За мен книгата е многопластова. Първоначалното ми впечатление беше от добре обрисувания живот на китайското семейство в този период. Не са пропуснати подробности от бита – сградите, храната, дрехи и обувки. Мога да си представя токова ясно сякаш наблюдавам пред мен как китайските девойки приготвят обувките за бъдещето си семейство и внимателно извезват със специални бодове красиви послания.
Естествено най-шокиращата традиция, която за нас европейците е непонятна, е бинтоването на детските крачета на седемгодишните момиченца. Целта е да се достигне съвършеният крак „златен лотос“, който е определящ в бъдеще за добър и изгоден брак на момичето. Кракът трябва да се смали до дължина 7 см. чрез сложни процедури на бинтоване, упражнения, които водят до счупване на костите и деформиране на крака до такава степен, че на практика момичето става инвалид за цял живот. Неговите движения стават ограничени и тя остава завинаги зависима от волята на съпруга си и благоволението и грижи му. Целият и живот се ограничава във вътрешното пространство на дома. Възможността да изтърпяваш болка се счита за голяма гордост за семейството. Майката счита за свой основен дълг към дъщеря си и израз на голяма любов извършването на процедурата, макар че тя крие изключителен риск за живота и здравето на детето. Думите, които многократно се повтарят от страна на майките, са: „Аз увивам, аз бинтовам, но ти ще пожънеш наградата.“
Рядко някое момиче е избягвало тежката участ на бинтоването. Такова непокорно дете е оставало “голямокрака” – за срам на родителите си. Нейната участ е била да бъде прислужница или „доведена снаха“ (наложница за удовлетворяване на сексуалните желания на мъжете в някой дом).
Другите, описани национални особености в тази епоха, са свързани със подготовката на женитбата и уреждането на бъдещия брак от сватовницата на селото. Волята на момичето е подчинена на желанията на семейството. Не е чудно, че за цял живот жената не достига интимна и емоционална близост със съпруга си. Бракът е средство за раждане на деца и по-точно - синове. Пренебрежителното отношение към жените като тежест на семейството определя и цялото им подчинено положение спрямо мъжете през целия им живот. Първо на бащата, после на съпруга и накрая на първородния син.
Може да се говори за много други интересни факти и обичаи на китайския народ, но като махнем всички тези обвивки пред нас застава с цялата си красота една истинска история за приятелството между две жени, която излиза извън рамките на епохата и пространството.
За тази история бих искала да ви разкажа.
Терминът, който китайците ползват за едно неразривно приятелство е „лаотун“ - „lao tong“ в превод “приятели за цял живот”. Това е съюз между две жени, който с важността си се равнява на брака. В обстановка, когато жените рядко имат възможността да излязат от дома си, се създава едно специално тайно женско писмо „нюшу“.
„За разлика от мъжкото писмо символите в нюшу не изобразяват конкретни думи, а еднакво звучене. Така с един йероглиф може да се означават всички думи, които се произнасят еднакво. По тази причина значението обикновено се изяснява от контекста. При все това се изисква голямо внимание, за да се изтълкува правилно написаното.“
Може да се каже, че нюшу е писмо на сродните души. То не е точно и буквално. Жената чрез интуицията си е трябвала да разгадава съдържанието, имайки предвид целостта на посланието.
Двете момичета, чиито взаимоотношения са в центъра на историята са Лилия и Снежно цвете. Родени в различни слоеве на обществото. Едната, Лилия, е родена в бедно селско семейство, а Снежно цвете в благородно богато семейство. Животът се развива повратно за тях и те по стечение на обстоятелствата разменят своя социален статус. Богатата изпада до низините - семейството и пропада, изгубва престиж и имот. Бащата и и майката и стават просяци, а Снежно цвете се омъжва за мъж с най-презряната за едно будистко общество професия – касапин. Лилия получава в живота си най-доброто, за което може да мечтае една китайска жена – богат и благороден мъж и здрави деца – синове и дъщери. Извън превратностите на живота връзката на двете момичета се скрепява толкова силно, че нуждата им от споделяне чрез нюшу и личните им срещи се явяват най-важното нещо в живота им. Пример за приятелство, което може да ни трогне и възхити. Една красива връзка на душите, които най-добре се описват от едно обещание, в което се заричат:
„В този ден ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, изричаме истинни слова. Даваме следния обет. По протежението на десет хиляди ли ще бъдем неразделни като два потока, които се вливат заедно в река. В течение на десет хиляди години ще бъдем като два цвята в градина. Вричаме се да не се разлъчваме и на крачка, ни една горчива дума да не застане помежду ни. Ще бъдем сродни души до смъртта си. Сърцата ни са щастливи.“
Обещание за приятелство за цял живот на две седемгодишни момиченца! Може ли да задържим приятелството с близък, което сме крепили дълги години?
Историята на двете момичета ни разказва, че трайността на приятелството зависи от това дали сърцата говорят един език. Езикът нюшу е само външната обвивка на това сърдечно споделяне. Колко трудно е да се снижиш до приятелят си и да споделиш неговата болка и терзания, когато ти си доволен от живота си. Можем лесно да даваме рецепти за успешен живот, когато всичко около нас е подредено, красиво и охолно. С добри намерения се лъжем, че това, което близкия човек иска от нас, е съвет как да превъзмогне проблемите си. Колко жалки сме в голямото си самомнение и гордост! Като богаташа от притчата за бедния Лазар хвърляме на бедняка своите огризки. Живеем охолния си живот (нямам предвид материалния) като гледаме отвисоко на окаяния и изпаднал приятел. Завършекът на притчата ни казва ясно: богаташът получи благата си приживе и страдания след смъртта, а Лазар умря и ангелите го занесоха в прегръдките на Авраам. Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири.
Така и Лилия получи най-големия си урок в живота си. Заслепена от богатството на живота си, отвисоко отсъди окаяната си приятелка. Считаше я за слаба, безволева и мързелива, а единственото, от което се нуждаеше бедната душа на Снежно цвете, беше приятелска дума и съчувствие. Снежно цвете умира в самота след тежко боледуване от рак. Лилия получава урок за цял живот и до дълбоки старини всячески се старае да поправи грешката си. Липсата на най-близкия и човек, който се оказва, че е оклеветила и отхвърлила несправедливо, е нейното наказание и терзание на душата до дълбоката и старост.
Тайното писмо нюшу е за тези, които могат да четат между редовете и познават душата на подателя на посланието. Неминуемо ще объркаме словата, които разбираме, ако не сме се снижили и смирили. Ако искаш да чуеш говорът на човек, е достатъчно да чуеш с ушите си, но за да чуеш туптенето на сърцето е необходимо да се наведеш, да положиш глава на гърдите, да притихнеш и чуеш неговия ритъм.
Историята на Лилия и Снежно цвете ме накара да внимавам за точно този зов.
