Автор: Джон Стайнбек
Преводач: Кръстян Дянков
Издателство: Държавно издателство - Варна
Година: 1965
Представя: Георги
Издателство: Държавно издателство - Варна
Година: 1965
Представя: Георги
Изкушавам се да кажа, че ако някой ден имам каравана, ще я кръстя "Росинант." Но знам, че няма да го направя, защото ще е жалка кражба от Стайнбековата история и неговата мощна кола с фургон, с която кръстосва Америка преди близо 60 години. Така че ще трябва да измисля друго име.
Прочетох "Пътешествия с Чарли" около двадесет години, след първия и единствен път, в който я четох изцяло. Не помнех почти нищо - само смътното усещане, че е хубава книга, че ми е било приятно да я разлиствам и да прекарвам времето си в света, описан от автора. И сега усещането се повтори. Хареса ми как пише Станбейк, харесаха ми и разсъжденията му.
Разбрах, че един пътепис не е задължително да бъде много детайлен и описателен за местата, през които се минава. Че всъщност пътеписът не е туристически наръчник с висока степен на достоверност, а свободно течащ поток от мисли и асоциации, от личните субективни преживявания и впечатления на автора. Така можеш да отделиш повече място на отделителните навици на пудела Чарли, отколкото на цял щат. Всъщност един пътепис казва повече за автора му, отколкото за местата, през които преминава.
И понеже подзаглавието на книгата е "Аз търсих Америка", справедливо е да кажем, че в такова пътешествие човек и без да иска, търси и намира много от себе си.
Доста от случките в книгата заслужават споменаване, анализ и разсъждения. Ще спомена две.
Първата е от разказа за среща с някакви местни жители по пътя на Стайнбек. Говорят си за политика и за избори и единият казва "Никога не е било така. Никой не казва как ще гласува - всички мълчат и нищо не казват. Досега такова нещо не е бивало." И се сетих, че нещо подобно се случи с избора на Тръмп за президент. Анкетите даваха предимство за Хилъри Клинтън, но внезапно се оказа, че Тръмп категорично печели. И впоследствие стана ясно, че някои от неговите избиратели при социологическите проучвания са скрили намеренията си, заради масовите критики от водещите медии срещу Тръмп, които карали привържениците му да се чувстват като ограничени глупаци. Хората предпочитали да скрият истинските си предпочитания дори пред анкетьорите, за да не приличат на тъпанари, но останали сами, гласували за противоречивия републикански кандидат.
А втората е от една среща с квебекски канадци - Стайнбек ги нарича "канадски французи." Писателят среща тези труженици - мигранти, които идват като сезонни работници в северните щати, и споделя с тях бутилка отлежал френски коняк - някакъв ароматен шедьовър, който кара хората да се чувстват като братя. И наистина, колко е хубаво да срещнем хора, които може да са различни от нас, но да изпитаме чувство за общност, уважение към живота и труда им, към малките неща, които носят в себе си. И колко рядко се случва да е така. А пътуването изглежда помага, защото ни извежда от обичайното ни съществуване и ни прави странници. И така е по-лесно да погледнем другите странници, а може би и да намерим общото между нас, а не различието.
Мда, много анекдоти и теми, които зачеква авторът, остават актуални и извън конюнктурата на конкретното време и място. И това е естествено, защото сме само прашинки във времето и пространството, а големите човешки теми в живота на човека не се се променили особено през хилядолетната история на нашия вид. Но отвъд тази баналност, завладяващ е начинът, по който Стайнбек ни напомня и показва това, както е вълнуващо и това, че без морализаторстване ни напомня, че в тази човешка орисия има и надежда - заради мъничкото в човека, което е божествено, а не човешко.
