За Стоедин и за цената

Ще се върна някъде назад във времето - в 2003-4-а година, когато написах една вълшебна приказка, в която главният герой се казва Радивой. Избрах името от една стара книжка с меки корици и джобен формат на име "Имената на българите от А до Я", където е пълно с безчет прекрасни имена, които дедите ни са носили през Средновековието. Та този Радивой е добър и смел момък, който трябва да мине куп препятствия и обрати, за да намери живата вода. Общо взето, стандартна вълшебна приказка по схемата на Проп. Изпратих приказката за мнение на стария ми приятел Жоро Бирата и той ми отговори с едно изречение "Адаш, абе това твоето е като "Приказка за Стоедин." Хич не е насърчително след толкова вдъхновен труд да ти кажат, че си повторил нещо. Но все пак тази обратна връзка беше повод да науча за - както се оказа впоследствие - чудесната книга на Никола Русев "Приказка за Стоедин".

Ще представя приказката за Стоедин в три измерения: стил, сюжет и характер на героя. 

Като стил, "Приказка за Стоедин" използва много заемки от архаичния българския говор, все едно се връщаш нейде назад във вековете. Но не, това не е въздигнат стил в духа на плетение словес, все едно го е писал средновековен книжник. Това е лек, простонароден език, който закачливо намига към читателя. Русев пише с огромно чувство за хумор и понякога в най-драматичния момент може да се усмихнеш на някое прилагателно или на име като Пулейко. Русев е бил режисьор, мечтаел е да филмира приказката си в много епизоди, и на моменти буквално имах видения как точно би се разиграла дадена сцена. Толкова образен е езикът на разказа. 

И тук е моето вътрешно терзание. От една страна, харесвам този стил. От друга страна, през цялото време имах усещането, че той разваля мистиката на фентъзито, че изтрива вълшебността. Но това си е мое усещане, може би поради вече изграден стереотип в мисленето за вълшебните приказки и за фентъзи жанра. Във всеки случай стилът не е дълбок и пълен с метафори като на Толкин, не е и точно британския хумор на Тери Пратчет. По-особен е, като кацнал бръмбар на трънка. 

А може би лекотата на стила не ми допада съвсем, защото Русев е създал изумителен сюжет и през цялото време съм си представял, че сюжет като този и идея като тази, положена в основите на приказката, заслужават нещо по-епично и величествено като стил? Та, като казах сюжет, редно е да го представя. По-горе споменах, че имаме дълго и трудно пътешествие, пълно с най-неочаквани препятствия и обрати. Има и една девойка (как иначе!), заради която героят тръгва на път. Това само по себе си не е новост, но сюжетът е силен и драматичен с една особеност - Стоедин е орисан да живее сто и една години. За да мине през някои препятствия, за да получи някаква информация, за да може да продължи към заветната си цел, понякога му се налага да плаща. И той плаща с години от живота си. За разлика от класическите приказки, тук изпитанията не са заради някаква крайна полза на героя, нито за собствената му слава, за обещаното половин царство и ръката на царкинята. Тук, колкото повече приближаваш финала, толкова повече се разделяш с мисълта, че ще свърши с "... и три дни яли, пили и се веселили." 

Централната идея, скрита в сюжета, е за борбата между Доброто и Злото. За да победи доброто, е нужно усилие. В случая със Стоедин, победата на Доброто минава през личната му саможертва, през това да отдаде живота си, за да спаси любимата си. И това е втората идея на историята - за саможертвата, за себеотрицанието заради спасението на Другия. И ако при първите две-три изнудвания от негодниците, които среща, нещата минават сравнително леко и приемливо... и себеотрицанието не изглежда толкова страховито (да, разделил си се с 30-40 години, но все пак си още на двайсетина, имаш ехей още колко дълго да живееш)... с времето изнудванията стават все по-брутални, мръсниците - по-нагли, а жертвата му - все по-голяма. До момента, в който плаща с последната му останала година... и вече е прегърбен, побелял, набръчкан, уморен и победен старец. 

Ето тази саможертва е отговорът на въпроса какво ме вълнува в "Приказка за Стоедин." Нали обичаме да казваме, че истинската любов е, когато искаш другият да е щастлив, дори далеч от теб, дори да се разделите, дори да те няма. Е, то звучи хубаво, но лесно ли се постигна? Да дадеш целия живот пред себе си, за да спасиш момичето, което обичаш? А дали такава саможертва си заслужава? А дали тя, вкаменената Невянка, го заслужава? Бих ли го направил аз?

Такива въпроси сигурно биха минали през умовете на мнозина читатели. Минаха и през моя. Може би са минали и през ума на Стоедин, докато носеше кръста на избора си и раздаваше живота си. И това е третото измерение - характерът на героя, поведението на героя, което прави приказката толкова грабваща. Какъв е Стоедин? Общо взето, като в повечето романтически истории, Стоедин е завършен образ. Завършен образ не значи съвършен образ, разбира се, но Стоедин е завършена личност с устойчива ценностна система - той е помагащ, щедър, споделящ своето, не е алчен, не ламти за власт, държи на думата си, стреми се да не вреди на другите и т.н. И още една заемка от романтизма: малко се знае за миналото му, то остава замъглявено и неясно. Самият той споменава в началото, че е преживял какво ли не, и толкова. В историята има няколко момента (мисля, три), в които и Стоедин се пропуква и показва човешки слабости. И се отклонява от целта, като се запива с цял отбор юнаци, и става заядлив и сърдит, когато в един момент даването на годинките май му се струва твърде висока цена, и се отчайва, когато е по-близо от всякога до целта. Но Стоедин излиза от тези емоционални сривове по различен начин. И всеки път става поне с малко по-силен духом, и по-осъзнато започва да плаща цената. 

А тази цена ми напомня за една вечер в Гетсиманската градина, когато Някой по човешки казал "Ако може, нека ме отмине тази чаша... но ако не може, нека е така." Така и Стоедин приема, че ще плати цената. Ще даде живота си за някого. Което пък ми напомня за един разказ на Иво Иванов, в който се казва следното: 

Задайте си този въпрос: Имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено тъй като това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте. 

Това, на което ме научи - естествено нереалистичният, идеализиран, приказно-вълшебен Стоедин - е, че всяко хубаво нещо има цена, и от това колко сме готови да платим за него, се разбира колко е наистина важно за нас.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - 

Послеслов: 

След като съм чел вече два пъти книгата на Никола Русев, смятам, че мнението на Жоро Бирата не е съвсем вярно. Доколкото има общо в сюжета и героите, то е замесването в някаква сложна любов и пътешествието за живата вода, но това са мотиви, стари като света, така че съвестта ми е чиста. Ако един ден издам приказката за Радивой, ще видите, чс тя свети със собствена светлина. И че ако не друго, стилистично съм далеч от Никола Русев. :)

Християнският прочит на „Властелинът на пръстените“ от Джон Толкин

Книга: "Властелинът на пръстените"

Издател: Бард

Представя: Елисавета

„Властелинът на пръстените“ – една много известна трилогия и завладяващ филм. Защо избрах точно нея, за да я представя в темата за фентъзи жанра?

Може би, защото сме в навечерието на най-светлия и радостен християнски празник - Рождество Христово, а началото на Задругата в книгата е точно на 25 декември. Случайно ли е това? Още по-интересно е да се знае, че унищожаването на пръстена става на 25 март, когато по католическия календар е друг важен християнски празник – Благовещение. По старата традиция този ден през средновековието е бил също определен за празника Пасха.

За непознатите с биографията на Толкин, това би звучало като случайност, но не е така. Тези препратки са ясен знак от авторът за неговата дълбока религиозност.

Животът на на малкия Джон е бил труден. От 3 годишен остава без баща и без подкрепа от близките си роднини. След време казва за своята майка, че тя за него е била истинска християнска мъченица. Майка му изоставя традиционната за Англия протестантска вяра, защото видяла в католическата църква величието на литургията и най-вече спасителното действие на тайнството причастие. Решението на майка му да бъде част от католическата църква се посрещнало с неодобрение от близките им протестанти. Тя била изоставена. Грижата на семейството ляга изцяло на плещите й. До края на живота си Толкин остава верен на католическата църква и вярата в Христа била основната ос в живота му.

Много хора се объркват от неговите приказни персонажи – магьосници, елфи и гноми и почват на подражават повърхностно на неговия стил, но книгите, които той е смятал за приказка (малко по-дълги от обикновено) са всъщност израз на неговия християнски мироглед за добродетели като – смиреност, доблест, вярност и неумираща надежда за победа над злото. Християнската тема не е така ясно описана както в произведенията на неговия приятел Карл Луис. Интересно е да се знае, че Луис става християнин благодарение на Толкин. Темата за християнството е дълбочинна в трилогията. Авторът не е искал да създаде илюстративно богословие. Без нито една директна препратка към Божието слово, читателят усеща Божествената светлина в целия този приказен свят.

Друга голяма любов на Толкин са езиците. Той е бил изключителен лингвист, до такава степен, че сам е измислил език. А когато е създал език е пожелал и да измисли народа, носителя на езика, защото двете са неразривно свързани. Ето така се заражда идеята за неговите приказни книги. Ще се опитам да акцентирам на няколко основни теми в произведенията му.

Темата за невидимия, но всепроникващ навсякъде Творец

За да се разбере, че основният главен герой в книгата е  самият Илуватар – Творецът на цялото съществувание, трябва да се прочете книгата „Силмарилион“, която по настояване на Толкин, е трябвало да съпътства трилогията. След 3 години убеждаване на издателите, които са били уплашени от големия по обем материал, Толкин разрешава да бъде отпечатан „Властелинът на пръстените“ без „Силмарилион“. Чак след смъртта му, синът му издава книгата, която е била предмет на най-много негови корекции. Никъде в трилогията не се споменава Илуватар, но неговото присъствия е осезаемо. За всемогъществото му в книгата се казва:

„Изрекъл тогава Илуватар:

— Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи.“

Темата за свободната воля

Спомняте си момента,  в който героите от задругата стоят мълчаливо с наведени глави. Не е по силата на войните и дори на елфите да поемат тази голяма отговорност да бъдат носители на Пръстена. Фродо усеща нещо неизказано - единственото възможно решение. Въпреки своето чувство за слабост с тих гласец казва: „Аз ще понеса Пръстена, макар и да не знам пътя.“ и чува отговорът на Елронд: „Мисля, че тази задача е отредена за теб, Фродо…Ала бремето е тежко. Тъй тежко, че никой не би могъл да го възложи на чужди плещи. Не го възлагам на твоите. Но ако го поемеш доброволно, бих казал, че изборът ти е правилен.“ 

Фродо в последствие сам се отделя от групата придружен от слугата си Сам, осъзнавайки, че Пръстенът е много изкушаващ за другите от Задругата и решава сам да рискува живота си с цел успешното изпълнение на задачата.

В съвсем пълен противовес е въздействието на Саурон и влиянието, което оказва над неговите подчинени чрез Пръстена. Самият Пръстен е образ на идеята за абсолютната власт, която според Толкин е самото зло. В многообразието, което е в хармония със замисъла на Твореца е доброто. Всеки опит за надмощие води до дисхармония и развращава. (Препратка към „Силмарилион“ – Илуватар задава тема на Айнурите и те в хармония изпяват песни, които сътворяват един нов свят - Арда. Мелкор единствен извисява глас и се опитва да заглуши основната мелодия) Всъщност орките нямат собствено сътворение – те са изпаднали и извратени елфи. Назгулите също са били древни царе, превърнали се в злобни духове.

Героите са изкушени да използват Пръстена, защото притежава голяма сила. Но използвайки го, те малко по-малко изгубват своята свобода и стават подвластни на него. Влизат в полезрението на Саурон, точно тогава, когато ползват неговите инструменти – пръстен или кълбо. Ако ползваш методите на врага (както някои хора оправдават постъпките си, че целта оправдава средствата) ти влизаш в полезрението на злото и му ставаш подвластен. В посланието си до Ефесяни, апостол Павел призовава християните да използват Божиите оръжия – истина, правда, вяра и готовност за благовестие на мир, за да победят злите духовни сили.

Темата за прошката

Фродо е преследван от Ам-гъл, който е изцяло запленен от Пръстена. Жестокостта на съществото изгубило, своя предишен хобитски образ, води двамата приятели към сигурна смърт. В повратния момент на осъзнаване на неговото двуличие и злоба, Сам иска да убие Ам-гъл. Фродо го възпира като подсъзнателно предполага, че неговата роля в цялата история не е приключила. Единствено той може да изпита жал към това същество, защото тежестта на Пръстена тегне и на неговите плещи. Фродо го пощадява. Именно тази проявена милост му спасява живота и води самата история до добър край. Тук е показано едно от блаженствата, които Христос благовестява на народа: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“ Матей 5:7

Популярни са и следните думи на Гандалф от книгата за прошката: "Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата."

Темата за разкаянието

Тази тема е силно изразена в историята на Боромир. Силен и пламенен младеж, който копнее да притежава Пръстена за да го използва за своите на вид „благородни цели“ След като сам се разкайва за своята слабост, малко по-късно Боромир загива, защитавайки хобитите Мери и Пипин от ненадейно нападение от орки в горите в подножието на Амон Хен. В житията на светците има примери за хора, които са грешни, но в решителния момент жертват живота си в името на висок идеал.

В предсмъртния час на Боромир, Арагорн му казва: „Не, ти не се провали. Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен.“

Темата за приятелството и жертвоготовността

„Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ Йоан 15:13

Сам е този верен във всяко изпитание приятел, който се е извисил над себичното естество на вечно пируващите весели хобити. Оставяйки любимата си, той потегля в това тежко пътешествие с Фродо и го съпътства до самия му край.

Сам казва в един труден момент: „- Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя. И ще отнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето.“

Темата за малките хора, които могат да преобърнат историята

„Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, -

та никоя плът да се не похвали пред Бога.“ 1 Коринтяни 1:27-29

Главният герой е едно малко същество – хобит, което никога не е излизало извън пределите на своето Графство. Той носи върху плещите си съдбата на целия свят. Образът  не е идеализиран и е описан с неговите слабости и лутания. Дори в края на пътешествието пред огъня на вулкана Ородруин, Фродо не успява да хвърли пръстена. Тогава жеста на милост към Ам-гъл се оказва спасителен за него. В крайна сметка не чрез неговите сили, а чрез промисълта на Провидението, историята бива доведена до своя добър край.

С унищожаването на пръстена приключва епохата на елфите и започва новата епоха – тази на хората. Затова замисъла на Толкин е този момент да бъде точно на Пасха – Възкресение Христово, когато започва новата ера на човечеството, след спасителната жертва и възкресението на Христа.

Възстановен е на престола законния наследник на Обединеното кралство на Гондор и Арнор – Арагорн, наследник на прославен род. Неговият праотец Исилдур съгрешава и е виновник за падението на империята. Арагорн въстановява величието на човешкото царство. Тук е много ясна препратката към Христа, който идва на земята, за да възстанови и изцели падналата човешка природа. Ето откъс от сцената с короноването на краля:

„Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:

— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.

А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше.“

 Започва новата ера символ, на която е и възстановеното Бяло дърво.  Светът на елфите и митичните герои остава в миналото. Толкин разбира, че мъдростта от древността и митичните сказания са само един преход към Новото време, в което човек придобива подобаващато му място в сътворението чрез възкресението на Христа и победата му над сатаната.

Човешките религии като „Ню ейдж“ търсят извор за „познание“ в мистичното и в древните практики, но това е само един момент от историята на човечеството, което има за цел да доведе всички пред нозете на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Пълнотата на познанието е дадено на човечеството чрез въплатилото се Слово. Затова и на празника Рождество Христово в църквата се пее тропара:

„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе!“

"Кривата на щастието" и циклоните на осъзнаването

Книга: "Кривата на щастието"
Издател: Вакон
Година: 2014
Представя: Маргарита

Тези дни около мен се завъртяха онези циклони на осъзнаване, които събират на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си неща - неща, които за нас няма как да приемем като едно цяло, каквито винаги всъщност са били – цялото на живота. Да, всички сме едно, дори да е трудно да го проумеем, но има моменти, когато в живота ни  прелитат комети и карат всичко колко нас и в нас да крещи, че това е единствената истина. Защо се опитваме да бъдем по- или най-, какво по-истинско от това да СМЕ?

Такива са историите на Иво Иванов, завърта се един хаос, който се оказва, че винаги е бил съвършено подреден и свързан, нищо излишно, нищо ненужно.

Тези няколко реда се изтръгнаха от съществото ми, вдъхновена и трогната от няколко репортажа на Иво Иванов в рубриката му „По пътя”, които току-що изгледах и изслушах.
Изминаха седмица или две, откакто четох книгата му „Кривата на щастието”. Не бях загубила вкуса и усещането на тези невъзможни за преглъщане без пречистващата сила на сълзите истински истории, истории за силата, необятността и потенциала на творението, създадено по Божия образ и подобие – човекът, но имах нужда от още допинг, за да започна ревюто си.

Да, всичко, което описва Иво, е описание и на теб самия, на онези неподозирани измерения, където се крие съществена част от съществото ти, заключена често дори за теб самия до моментите, когато всичко, което мислиш, че си и знаеш за себе си, се изчерпа и изворът на Подобието намери брод в теб и нищо не може да го заприщи, не може да ограби пресътворяващото ти творчество.

Някой бе казал, че красотата е в очите на наблюдаващия, а Иво е такъв наблюдаващ, който вижда Красотата, но той има и вдъхновението и порива да я съпреживее и сподели.
Излишно е да анализирам и коментирам, текстовете и изреченията, които тъче Иво, говорят сами.

И какъв човек си, Иво, толкова непосредствен! Въпреки, че съветваш сина си, както твърдиш в една от статиите си-новели (така ми се иска да ги нарека), че истинските мъже никога не плачат, ти не криеш чувствата и сълзите си, когато получаваш вниманието и благодарността на читателите си, когато четеш текстовете си пред публика. И още нещо, няма гордост или по- и най- в теб. Изумих се, когато насърчи в едно от видеата, които гледах, публиката да ръкопляска на себе си.

Да, когато човек съпреживява истински, явно цени миговете, които другите му подаряват, значимостта и важността на другите около него, които всъщност може би е самият той. Ама че реципрочност... нищо във вселената не се губело, а се преобразувало. Да, болката се превръща в двигател на сила, ограничеността – в безграничност, онова долу става – горе. Така се случва в твоите статии-новели.

Колко пъти написах „да”, аз, средностатистическият представител на цитираната за най-мрачна нация в света!? „Всеки опасен предразсъдък е рожба на някакво обобщение”, казва Иво в един от репортажите си. Напълно подкрепям това. Не съществува „средностатистически човек”, всъщност това е дори обида. Няма по-чудно същество от човека и Иво го изпява чрез всяка своя дума.

Благодаря  ти, че ни будиш от дрямката на повърхностното и разтърсваш земи във нас, за да дадеш криле на доброто и съпричастността.

Иво, нашият човек и щастието на кривата

- Този човек трябва да знае какво ни причинява - каза Ели. - То бива човек да чете и да плаче вкъщи, но когато започне да лее сълзи и във влака, наоколо започват да го гледат странно.

Представих си как Ели чете "Кривата на щастието" във влака и лее сълзи колкото Искър и Марица, взети заедно. Леко се усмихнах, извинявай, Ели! А всичко започна с това, че избрахме за ноемврийската среща да четем разказите на Иво Иванов.

- Да четеш Ерих Мария е едно, да четеш Иво Иванов е... великолепно! - възторжено извика Дарина и за момент си помислих, че ако така си изразява вълненията със Станимир, отдавна им се носи славата сред съседите. - Ето ти я славянската душа, емоция, преживяване, пресъздаване, нали, Марго?

- Очарована съм от статиите! - кимна Маргарита. - Човек със сърце за истинските неща и любопитво за творението и душата.

- Аз пък се хванах да търся информация за някои от героите на разказите му. Чак се чудих как не съм знаел нищо за повечето от тях, даже и имената им. И започнах да търся информация и за самия Иво, и така намерих едно интервю с него в YouTube. Два момента ми напълниха сърцето: когато Иво говори за значението на времето, което прекарва със сина си, и когато посочва Стайнбек като авторът, който му е повлиял най-силно. Мой човек е! - на тези ми думи Мариана се усмихна великодушно в стил "Абе Жоро си е такъв, но си го знаем и го траем."

Дарина обаче не искаше Иво да е нечий друг човек:
- Той казва, че обича да пише през нощта, а аз мислех да ви споделя, че обичам да чета историите му през нощта. Мой човек е! 

- Къщата утихва, пълна тишина - замечтано каза Ели.

- И аз обожавам да работя нощем, тип "сова" ли беше? - попита Маргарита.

- Представям си нощ, мрак, сал един включен комп, две очи, от които се стичат сълзи и един подсмърчащ нос... Някой чете Иво Иванов... - реших да разваля романтиката. - Който чете Иво нощем и лее сълзи, да си признае. Леенето на сълзи в полумрак не е грях или срам. 

- Признавам! - призна Дарина, устремена към приза за най-верен фен. - И покрай мен още 3 души четат, реват и :"Как можа да ми кажеш да чета този човек, два дни само това ми е в главата..." 

- Вкъщи реване - ок, ама във влака посмърчане е вече странно - каза пак Ели. - Този човек наистина трябва да знае какво ни причинява. 

* * * * * * * 

И така, Иво, ще ти кажа какво ни причиняваш.
Вълнения.

Катарзиси.
Мисли за Смисъла.

Любов към Човека. 

Желание да даваме. 

Дарина дори ти направи букет:

От Дарина за Иво.

Не знам, човеко, как постигаш това. За всеки от нас ти си "мой човек". А ние сме толкова различни, и щом все пак разказите ти ни стисват за гърлото и ни бъркат в сърцето - значи си уцелил нещо много общо в нас, различните. И искаме да го знаеш.

Та затова ти писах през ноември това съобщение: 

Здравейте! Пиша Ви от името на малък читателски клуб от Хасково. Веднъж месечно се събираме няколко души и си говорим за книги/теми/автори, които предишния път сме избрали. Този месец четем "Кривата на щастието" и на 23-и ще говорим за нея. Искате ли да Ви пратя линк към блога ни?

И когато казах на клуба, че си отговорил, някои щяха да получат удар. Та се наложи да доказвам със скрийншот: 

Виж, докато четох разказите ти, заобичах повече и живота, и хората. Заобичах повече живота такъв, какъвто е. Освен кривата на щастието, което ту идва, ту си отива, се замислих, че има и едно щастие на кривата - щастието да си жив, що-годе здрав, и да можеш да правиш това, което обичаш и цениш, no matter what от гледна точка на обстоятелствата. Щастието на кривата е да имаш късмета не всичко да ти върви, не всичко винаги да ти е лесно, не всичко да е право и бързо, но да се радваш на живота си. Едно е да караш по гладка и равна магистрала, друго е да се виеш по крив и изменчив планински път. Обаче пътят си го бива, все пак (планинския), и макар че понякога от завоите може да ти се драйфа, когато си горе пред теб се откриват гледки, които ти спират дъха. Нима това не е вечната неравноделна песен на живота? Нима в тая кривота няма щастие? Нима в старата порта няма красота? 

Маргото от клуба веднъж цитира Ремарк, според когото човек живее 75% с  фантазии и 25% с реалните факти. Може да е фантазия, обаче си представям през 2018-а, като си дойдеш в България, да наминеш за няколко дни към Хасково. Ще опитаме местните вина и деликатеси, ще поговорим, ще... много работи. Между другото, женският баскетболен отбор е шампион на България. Заповядай в Хасково!

Дарина за Иво и "Кривата на щастието"

Книга: "Кривата на щастието"
Издател: Вакон
Година: 2014
Представя: Дарина

Следващите няколко реда ще са опит скромно и от сърце да изкажа своята благодарност към Иво Иванов. Автор, открит съвсем случайно. И съвсем навреме.

Подходих към историите на Иво с предубеждение и недоверие, с очакване за чисто технически спортни репортажи и нищо повече. Разбира се, оказа се че греша. Историите на Иво са прекрасни, наситени с чиста емоция, с истински живот, с много радост, тъга, изключително въздействащи. Историите носят в себе си безкрайната палитра на чувствата в един човешки живот. Реални истории, реални герои на живота, реално губещи, реално побеждаващи, страдащи. Обикновени хора, с необикновени съдби, издирени, разказани и поднесени ни като безценен дар. Истории дълбоко лични, преживени и съпреживени, които докосват сърцето и душата, пречистват, променят, възпитават и превъзпитават. Истории, които вдъхновяват. Всеки един разказ съдържа безценни поуки и житейски уроци, функционира на няколко морални и текстови нива. Чрез историите си Иво разказва самия живот – борбата на бащата за здравето на сина си, на треньора за успеха на отбора му, на детето, загубило родителите си. Но поднесени без драма, трагичност и клишираност. Поднесени по градивен и въздействащ начин, без излишен морал и нравоучения. При него спортът действително е само предтекст, за да разкаже Вселената на всеки един човешки живот. Наред с това обаче разказва и с чувство за хумор /“Честна дума, не си го измислям“/, с отношение към социалните проблеми, към поведението /действието или бездействието/ на всеки отделен човек в обществото. Разказва за тайнствените Хималаи, за древните индийски племена и културата им, за недомислиците в ЦРУ, за хора получили истински шанс в живота, но провалили се. И за такива, родени без шанс, но отказали да се предадат.

С надежда да не прозвучи патетично и сантиментално, книгите на Иво са нужните книги във всеки един дом, за всяко едно училище, подрастващо дете, майка, баща, брат, приятел. За всеки един от нас. Затова с тези няколко скромни думи, написани около сутрешното ми кафе, искам от мое и от името на страхотните ми приятели от скромния ни/но ентусиазиран, пълен с мечти и идеи/ литературен клуб в град Хасково да кажа – благодарим ти, Иво! Ние ти благодарим, а ти продължавай все така да ни благо даряваш с твоите единствени, неповторими и незабравими разкази. Пожелаваме за теб, семейството ти и приятелите ти здраве, вдъхновение и щастие. Защото всяко едно от тези неща не може да съществува самостоятелно, нали?

Всичко споделено е далеч по-хубаво! Точно като разказите ти.

Събирачът на перли

Познавате ли събирач на перли? Аз да!

В реалният живот това е една много опасна за живота професия, по-точно – начин на препитание. Ще ви опиша как се е правило преди, защото сега вече човечеството е намерило технология да произвежда по изкуствен начин и перли. Опитни гмуркачи се спускат на голяма дълбочина и събират специален вид миди. Те не знаят какво има в тях. След дълго и опасно гмуркане, мидите се изнасят на брега и се отварят. Ако имате късмет, ще откриете така търсеното бляскаво зрънце.

Опитният събирач го почиства внимателно и го предлага на пазара, след това малкото съкровище се оказва на бижуто на някоя дама, за да му се възхищават почитателите на красиви вещи.

Илюстрация: Гергина Георгиева

Сега сигурно се чудите кой е моя познат!?

Трябва да ви разочаровам, че той не е нито загорял атлетичен мургав младеж, нито пък имам лично неговите координати, а най-вече съм сигурна, че и не подозира за моето съществуване!
Този търсач, стана познат за мен чрез перлите си, които имаше смелостта да намери, полира и изложи пред света.

Да се гмурнеш надълбоко не е мечтата на много хора. Да си плуваш по повърхността е много по-безопасно и сигурно. Морето е голямо, все се намира някоя друга риба, която да хванеш и занесеш на пазара. Всеки иска да яде! Къде калкан, къде паламуд, а по опитните - може да предложат и акула! Купувай народе! Има за всички!

А перлите, те не се ядат – те са за ценители, но защо вълнуват така, когато ги гледаш!?
Може би, защото още от древността хората са били убедени, че ангели затварят в миди сълзите на сирачетата и невинните и ги превръщат в скъпоценности.

Време е да спра с моите нещастни опити за писане на проза в стил Иво Иванов!

И да, за писателя и спортен журналист Иво Иванов иде реч!

Първият ми сблъсък с неговите материали, стана посредством спортните уеб сайтове, в които той публикува! Това беше един гейзер от емоция и изхабени носни кърпички! Може и да съм прекалено емоционална, но защо ли и други познати ми споделят, че им въздейства по същия начин със своето слово?

Перли, истински перли са историите на Иво (предполагам, че мога да му говоря на малко име след толкова споделени емоции). Може ли в света около нас да има толкова истински вълнуващи истории за реални хора като – мечтателя Георги Георгиев, несломимата Марика, винаги предизвикващ себе си Ерик Хейдън, скромния и никога отбелязал на терена 100 Джон Уудън ...!?

Явно в света има толкова ярки примери за човешка доброта, смелост, себеотдаване и жертвоготовност, но ни е необходим един търсач на перли, за да се гмурне в дълбокото и да ги намери.

Не мога да отрека, че всяка негова история е така представена, след като е изчистена от грубите наслагвания, че блесва пред нас с една изключителна привлекателност и трогателност за душата ни! Възхищавам се на примера на многобройните му герои, в повечето случаи спортисти и прекрасни хора, за които си казвам: „Боже, бих искала и аз да съм като тях!“ Да, доброто (както злото) е заразително!

Както едно от 11 момичета в американския женски отбор в един от разказите му, накара целия отбор от безпощадни екзекутори да се превърнат в сърдечни съчувстващи хора, така и Иво Иванов има таланта да направи тази метаморфоза със своите читатели! Поне със сигурност с мен успява!

Благодаря ти!

Продължавай да събираш безценното си богатство и да го споделяш с нас!

С уважение:
Елисавета Георгиева
Архитект (не скулптор), който мечтае за своята „Varna“

"Павилионът" от Пърл Бък

Автор: Пърл Бък
Издател: Хермес
Година: 2015

Представя: Маргарита Георгиева

Темата на последното ни четене беше Китай. Един далечен и обвит с мистериозност свят,  за мен малко известен, може би защото винаги е попадал в сянката на Япония.

Книгата, която се опитах да представя, е написана от американката Пърл Бък, която израства в Китай. Разравяйки популярните инфо сайтове, разбрах, че Пърл Бък получава Нобелова награда за литература през 1938 г и има богато литературно творчество.

 Книгата, за която ще ви разкажа накратко, се казва „Павилион за жени”.        

Да започнем със заглавието, оригиналният вариант е Pavilion of Women. Видях заглавието на английски, едва след като прочетох книгата, и се чудя дали моят прочит не би я назовал по-скоро „Павилион с жени”, но разбира се право на преводача е да даде име.

Да, основните коментари по време на срещата ни бяха свързани с това какво е било мястото на жената в традиционото китайско общество. Както можете да се досетите, жените са били твърде на заден план. Ако новородените момичета са имали шанса да оцелеят, съдбата им се е определяла от статуса на семейството им.  Аристократическите наследници са били осакатявани, за да придобият съвършеното стъпало, и задомявани, разбира се, без да познават бъдещия си съпруг. В случай че семейството е било от бедна прослойка, момичетата са били изхвърляни вън от градските стени или са давани за прислужници в домовете на богатите в най-добрия случай, другите възможности са били да станат наложници или да работят в т.нар. „домове на цветята”, задоволявайки сексуалните нужди на онези, които са можели да си платят.

Конкретната история в книгата се докосва в някаква степен до този проблем, но основната тема е животът и прозренията на жена от заможно потекло, притежаваща съвършената външност, маниери и ум, за да си осигури удобен живот в условията на този азиатски свят. Госпожа Ву обаче е извлечена от чертозите на своя подреден и овладян живот от една среща с „Най-големият мъж,,, когото съм виждала някога... чужденец!”, както го описва нейната доверена прислужница, а именно свещеникът брат Андре. 

Госпожа Ву, Айлиен, е на прага на четиридесетата си годишнина и взема решение да се оттегли от онази част от задълженията си, които предполагат физическа близост със съпруга й, и да му намери наложница. Това нейно решение предизвиква шок както сред синовете й, така и у Старата господарка, слугите в богатия дом, приятелката й госпожа Канг, която единствена, освен съпруга й, я нарича по име, също не може да проумее постъпката й. Жената в китайската подредба на света е онази почва, която приема и ражда семената на живота и когато почвата стане негодна, според    г-жа Ву, и последните семена на мъжа, който е орисан от Небето да бъде плодовит по-дълго, трябва да  се посеят. „Следователно привързаността на всяка жена към мъжа след изчерпването на нейната плодовитост означава нарушаване заповедта на Небето.” 

Но пълнота в тази привързаност е липсвала от самото начало на нейния брачен живот, защото след като отминава опианението от привлекателната външност на съпруга й, г-жа Ву постепенно открива „всичките граници на душата и ума му” и осъзнава, че това не може да бъде нейният предел, но „Голяма част от нея остана в неговите граници и господин Ву продължаваше да мисли, че тя се намира все още на една и съща плосткост с него.” Така Айлиен изпълнява съвета на Стария господар:

„Той ще стане това, което ти направиш от него. Някои мъже се създват сами, обаче моят син ще бъде винаги преправян от жени. Ала не трябва да му казваш това. Не го укорявай никога за неговите слабости, понеже тогава ще стане съвсем безволево същество. Не му давай никога възможност да почувства, че би бил безполезен, ако не си ти, защото в такъв случай ще стане действително безполезен.”

Неслучайно цитирам точните думи авторката. Смятам, че словесната тъкан на книгата е изключителна. Описанията, вътрешните диалози, самите диалози, които са толкова лаконични, но наситени с такъв дълбок смисъл, всички тези похвати кореспондират на източното светоусещане, премереност и фокуса върху детайла. Всяка дума тежи на мястото си. А описанията на нюансите на гласа на главна героиня са шедьоври. Изкушавам се да цитирам няколко:; „Гласът й бе ясен, музикален и все пак наситен с някакво пророчество”; „... заговори госпожа Ву и гласът й заприлича на музика, долитаща от тъмнината.”; и последен цитат: „Когато беше ядосана, тя никога не повишаваше гласа си, а му придаваше сребриста звънливост. Сега той се лееше и звънтеше.”

И така овладяна, винаги наясно с това какво трябва да се направи, държаща кормилото на семейния кораб, г-жа Ву  наблюдава внимателно и преценя онези, с които общува, предугажда реакциите им и налага с кадифен допир решенията си:

„Тайната на нейната власт в този дом се криеше в това, че тя никога не отиваше дотам, та волята й да се почувства като безусловна. Госпожа Ву даваше срок и обещания да я отмени, а сетне използваше времето, за да подреди събитията в полза на своето решение.”

В големия дом всеки знае мястото си, синовете  Лиангмо (който е първородният) и Тцемо са вече женени и всяко семейство живее в подходящо избран  двор, предстои да бъде задомен третият син Фенго, а най-малкият е Йенгмо. Госпожа Ву има предвид Лини - дъщеря на приятелката й г-жа Канг - като добра партия за Фенго. Но за да бъде равностоен този брак, Фенго трябва да получи допълнително образование, тъй като Лини е учила в Шанхай и така го превъзхождала. Но Фенго не трябва да напуска дома си, защото големият град крие безброй опасности, най-вече отделя младите от традициите, а и война витае във въздуха. Така Тцемо (вторият син на семейство Ву)се връща от Шанхай, влюбен в момиче, две години по-възрастно от него и настоява да се ожени, а най-големият син все още не е бил задомен. Да, градът носи хаос. И така госпожа Ву решава да намери местен учител за Фенго. Избира един мисионер, който живее в селото, брат Андре, с уговорката, че той ще преподава на сина й само наука, но не и религията си. 

И как мислите продължават събитията? Онази вътрешна потребност да разбере света, любознателността й прави г-жа Ву ученичка на отеца. Тя присъства по време на часовете на сина й и е очарована от това как звучат думите на чуждите езици, които брат Андре преподава. Тя го моли да стане негова ученичка и започва да му задава въпроси за устойството на света. Разговорите й с него дават храна на ума й за дълго и тя реди и преподрежда разбиранията си, изумява се на съвършено простите отговори и обяснения на Андре, които умът и душата й съвършено припознават за свои.

„Тази душа бе толкова чиста, толкова мъдра и още толкова млада! Тя бе живяла в този дом и беше извлякла толкова много знания от собствения си живот, че бе узряла и можеше да разбира. Нейният ум бе кристална чаша, щието шлифоване окончателно бе завършено и чакаше само бъде напълнена.”

И това, което напълва чашата на г-жа Ву е любовта. Чувство, което тя винаги е избягвала, за да се опази в трезвост и недосегаемост може би. Тя открива света около себе си в нова дълбочина и с нов смисъл. Вечно стремяла се да наблюдава другите, за да може да ги контролира и държи себе си далеч и встрани, тя усеща сърцето си смегчено.

Много ключови са репликите в този диалог, които г-жа Ву и Андре си разменят:

„– Какво да направя?

– Забравете самата себеси

– Но през всичките тази години... съм изпълнявала толкова внимателно своя дълг.

– Ала винаги с мисълта за своя лична свобода

– Посочете ми пътя

– Вместо за личната си свобода, помислете ка бихте могли да освободите другите.

Тя вдигна глава.

– От себе си – добави той още по-тихо.”

Точно тази любов преживява Айлиен, не споделената любов между мъж и жена, а любовта към другите. И причина да се случи точно така е смъртта на отец Андре.

Ще кажете „Как е възможно смъртта да носи любов?”. Спомняте ли си онези стихове от Библията в Песен на песните: „Защото любовта е силна като смъртта,...  Много води не могат угаси любовта, Нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презряли ...”

Да, такава любов вкусва г-жа Ву. В опит да защити един лихвар от банда разбойници, Андре получава смъртоносен удар.  Тъкмо Айлиен е започнала да осъзнава онова ново усещане за концентриране на света в един единствен човек. Тя признава пред себе си, че е влюбена в Андре, едва когато го вижда как издъхва. От този момент нататък г-жа Ву променя погледа си към света изцяло. Лично за мен тази драстична промяна настъпва твърде безболезнено, без вътрешна борба и катаклизми и е някак неубедителна, но това е авторовото решение.

Книгата е богата с прекрасни примери на плътни психологически картини, мъдри размишления, типично китайска стилистика на цветята, дрехите, детайла, взаимоотношения родители- деца, съпруг-съпруга, господар-слуга. Съкровищница за умозрителния читател, който би оценил едно спокойно, задълбочено повествувание.

"Снежно цвете и тайното ветрило" - ревю от Мариана Войкова

Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009

Представя: Мариана Войкова

Сюжетнaта линия  в романа следва живота на Лилия -  втората поред дъщеря на бедно китайско семейство - от времето, в което е тя е малко китайско момиче, до нейната дълбока старост. Успоредно с живота на Лилия, се разгръща и този на нейната приятелка и сродна душа – Снежно цвете. Проследявайки съдбите на двете момичета, които произхождат от различни социални слоеве,  научаваме за мястото на жената в китайското семейство и за обичайните порядки в китайската провинциална общност по време на Тайпинското въстание.

Тъй като резюмето на Елисавета е по-изчерпателно за отношенията между двете приятелки, аз се спрях по подробно на условията, влияещи върху формирането на социалния статус на момичетата.

Положението на жената в Китай през осемнадесети век не е леко. Момичетата са нежелани деца в семействата си. Тяхното раждане се свързвало с  прекомерни разходи и неудобства, които създавали за семействата си, за да бъдат задомени. Основна роля на жената е да бъде предана съпруга и да роди мъжка рожба на съпруга си. Колкото повече синове, толкова по-благоприятно било положението на жената в дома на съпруга й. От малки момичетата са възпитавани в смирение и покорство - като дете се подчинявай на баща си, като жена на съпруга си, като вдовица на сина си. За да може, обаче едно китайско момиче да бъде задомено, то трябвало да притежава лотосови крачета – известни като златни лотоси. Лотосовите крака, т.н.златни лотоси, се появяват в Китай по време на династията Сун / 960-1279г./  Окончателно са забранени през 1911г., но в някои селски райони, традицията продължила да се спазва чак до 1939г.

Притежаването на лотосови крачета е било задължителна  предпоставка за намиране на съпруг, което пък от своя страна давало шанс на жените да придобият статус на уважавани майки и съпруги.

Златните лотоси се получавали като стъпалата на малките момиченца били увивани и пристягани болезнено силно с памучни бинтове, с определена дължина. Стягането се правело, когато  момиченцата са на възраст между 6 и 8 години  още докато краката не са напълно развити. Процедурата била с продължителност от 1-2 години и пред този период, освен силната болка, която трябвало да изтърпят, момиченцата били затворени в дома си и почти изцяло обездвижени, за да може стъпалата им да придобият желаната форма Няма да се спирам подробно на процедурата, както вече споменах, тя отнемала години, прекарани в изолация и съпроводени с неимоверни болки. Като  резултат, някъде около 9-10 годишна възраст, момичетата придобивали стъпала с дължина около 9 см., в романа се споменава, че съвършения размер бил 7 см. или малко повече Следвали уроци, за да се научат да вървят правилно с новопридобитите стъпала.  Само след 2-3 години девойките били подготовяни за за женитба. Възрастните китайски жени имали малки стъпала, характерно деформирани – т. н. златни лотоси.

Пристягането на краката е било белег за класата на жената и се е  приемало като символ на красотата в китайската култура. За мъжете лотосовите крачета били особено еротични, а най-еротичната им функция била  характерната походка на жената с пристегнати стъпала – люлееща се, на ситни стъпчици. Жените с лотосови крачета са смятани за перфектните съпруги, тъй като зависели изцяло от съпрузите си.

Подробното описание на процедурата в романа, извършена на Лилия от нейната майка оставя тягостно впечатление за безрадостната съдба на жената в Китай през този исторически период. Колкото и морално-осъдителна да е тази практика за мен, нямаше как да не се запитам дали майките, преминали през мъченията за придобиване на златни лотоси, са можели да спестят това на дъщерите си. По-скоро не. Защото от романа узнаваме, че момичетата, които оставали с нормални стъпала, били приравнявани на момичетата от най-низшите слоеве на обществото. Те не можели да се омъжат и съдбата им била да бъдат наложници или осиновени снахи – низвергнати  жени, чийто живот нямал никаква стойност.

В своя роман, Лиза Сий успява да ни разкаже историята  на Лилия и нейната сродна душа без излишен драматизъм, по един увлекателен начин, преплитайки съдбите на момичетата и превратностите в живота им  с актуалните събития на времето, в което живеят. За мен беше изключително интересно да се запозная с особеностите на китайския бит и култура, характерни за епохата и за които ние знаем нищожно малко.

"Снежно цвете и тайното ветрило" - ревю от Елисавета Георгиева

Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009

Представя: Елисавета Георгиева

Книгата ни пренася в патриархалния свят на семейството в Китай през недалечния XIX век. Авторката, която има китайски произход,  е направила задълбочено проучване и е представила една една интересна история, успешно вписана в обстановката на китайския бит и култура. За мен книгата е многопластова. Първоначалното ми впечатление беше от добре обрисувания живот на китайското семейство в този период. Не са пропуснати подробности от бита – сградите, храната, дрехи и обувки. Мога да си представя токова ясно сякаш наблюдавам пред мен как китайските девойки приготвят обувките за бъдещето си семейство и внимателно извезват със специални бодове красиви послания.

Естествено най-шокиращата традиция, която за нас европейците е непонятна, е бинтоването на детските крачета на седемгодишните момиченца. Целта е да се достигне съвършеният крак „златен лотос“, който е определящ в бъдеще за добър и изгоден брак на момичето. Кракът трябва да се смали до дължина 7 см. чрез сложни процедури на бинтоване, упражнения, които водят до счупване на костите и деформиране на крака до такава степен, че на практика момичето става инвалид за цял живот. Неговите движения стават ограничени и тя остава завинаги зависима от волята на съпруга си и благоволението и грижи му. Целият и живот се ограничава във вътрешното пространство на дома. Възможността да изтърпяваш болка се счита за голяма гордост за семейството. Майката счита за свой основен дълг към дъщеря си и израз на голяма любов извършването на процедурата, макар че тя крие изключителен риск за живота и здравето на детето. Думите, които многократно се повтарят от страна на майките, са: „Аз увивам, аз бинтовам, но ти ще пожънеш наградата.“

Рядко някое момиче е избягвало тежката участ на бинтоването. Такова непокорно дете е оставало  “голямокрака” – за срам на родителите си. Нейната участ е била да бъде прислужница или „доведена снаха“ (наложница за удовлетворяване на сексуалните желания на мъжете в някой дом).

Другите, описани национални особености в тази епоха, са свързани със подготовката на женитбата и уреждането на бъдещия брак от сватовницата на селото. Волята на момичето е подчинена на желанията на семейството. Не е чудно, че за цял живот жената не достига интимна и емоционална близост със съпруга си. Бракът е средство за раждане на деца и по-точно - синове. Пренебрежителното отношение към жените като тежест на семейството определя и цялото им подчинено положение спрямо мъжете през целия им живот. Първо на бащата, после на съпруга и накрая на първородния син.

Може да се говори за много други интересни факти и обичаи на китайския народ, но като махнем всички тези обвивки пред нас застава с цялата си красота една истинска история за приятелството между две жени, която излиза извън рамките на епохата и пространството. 

За тази история бих искала да ви разкажа.

Терминът, който китайците ползват за едно неразривно приятелство е „лаотун“ -  „lao tong“ в превод “приятели за цял живот”. Това е съюз между две жени, който с важността си се равнява на брака. В обстановка, когато жените рядко имат възможността да излязат от дома си, се създава едно специално тайно женско писмо „нюшу“.

 „За разлика от мъжкото писмо символите в нюшу не изобразяват конкретни думи, а еднакво звучене. Така с един йероглиф може да се означават всички думи, които се произнасят еднакво. По тази причина значението обикновено се изяснява от контекста. При все това се изисква голямо внимание, за да се изтълкува правилно написаното.“

Може да се каже, че нюшу е писмо на сродните души. То не е точно и буквално. Жената чрез интуицията си е трябвала да разгадава съдържанието, имайки предвид целостта на посланието.

Двете момичета, чиито взаимоотношения са в центъра на историята са Лилия и Снежно цвете. Родени в различни слоеве на обществото. Едната, Лилия, е родена в бедно селско семейство, а Снежно цвете в благородно богато семейство. Животът се развива повратно за тях и те по стечение на обстоятелствата разменят своя социален статус. Богатата изпада до низините -  семейството и пропада, изгубва престиж и имот. Бащата и и майката и стават просяци, а Снежно цвете се омъжва за мъж с най-презряната за едно будистко общество професия – касапин. Лилия получава в живота си най-доброто, за което може да мечтае една китайска жена – богат и благороден мъж и здрави деца – синове и дъщери. Извън превратностите на живота връзката на двете момичета се скрепява толкова силно, че нуждата им от споделяне чрез нюшу и личните им срещи се явяват най-важното нещо в живота им. Пример за приятелство, което може да ни трогне и възхити. Една красива връзка на душите, които най-добре се описват от едно обещание, в което се заричат: 

„В този ден ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, изричаме истинни слова. Даваме следния обет. По протежението на десет хиляди ли ще бъдем неразделни като два потока, които се вливат заедно в река. В течение на десет хиляди години ще бъдем като два цвята в градина. Вричаме се да не се разлъчваме и на крачка, ни една горчива дума да не застане помежду ни. Ще бъдем сродни души до смъртта си. Сърцата ни са щастливи.“

Обещание за приятелство за цял живот на две седемгодишни момиченца! Може ли да задържим приятелството с близък, което сме крепили дълги години?

Историята на двете момичета ни разказва, че трайността на приятелството зависи от това дали сърцата говорят един език. Езикът нюшу е само външната обвивка на това сърдечно споделяне. Колко трудно е да се снижиш до приятелят си и да споделиш неговата болка и терзания, когато ти си доволен от живота си. Можем лесно да даваме рецепти за успешен живот, когато всичко около нас е подредено, красиво и охолно.  С добри намерения се лъжем, че това, което близкия човек иска от нас, е съвет как да превъзмогне проблемите си. Колко жалки сме в голямото си самомнение и гордост! Като богаташа от притчата за бедния Лазар хвърляме на бедняка своите огризки. Живеем охолния си живот (нямам предвид материалния) като гледаме отвисоко на окаяния и изпаднал приятел. Завършекът на притчата ни казва ясно: богаташът получи благата си приживе и страдания след смъртта, а Лазар умря и ангелите го занесоха в прегръдките на Авраам. Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири.

Така и Лилия получи най-големия си урок в живота си. Заслепена от богатството на живота си, отвисоко отсъди окаяната си приятелка. Считаше я за слаба, безволева и мързелива, а единственото, от което се нуждаеше бедната душа на Снежно цвете, беше приятелска дума и съчувствие. Снежно цвете умира в самота след тежко боледуване от рак. Лилия получава урок за цял живот и до дълбоки старини всячески се старае да поправи грешката си. Липсата на най-близкия и човек, който се оказва, че е оклеветила и отхвърлила несправедливо,  е нейното наказание и терзание на душата до дълбоката и старост.

Тайното писмо нюшу е за тези, които могат да четат между редовете и познават душата на подателя на посланието. Неминуемо ще объркаме словата, които разбираме, ако не сме се снижили и  смирили. Ако искаш да чуеш говорът на човек, е достатъчно да чуеш с ушите си, но за да чуеш туптенето на сърцето е необходимо да се наведеш, да положиш глава на гърдите, да притихнеш и чуеш неговия ритъм.

Историята на Лилия и Снежно цвете ме накара да внимавам за точно този зов. 

Love in China

Автор: Chen Xiao
Издател: China Intercontinental Press 

Представя: Георги Станков 

Love in China е много симпатична (и като оформление, и като съдържание) книжка, която мога да опиша като популярна социология на интимните отношения в днешен Китай.

Започва с описание на брака в миналото - онази хилядолетна традиция на уредените бракове, когато семейството избирало за кого да се ожени детето им. Тогава било обичайно да използват и сватовници, които правели избора вместо другите, като компетентно следвали неписаното правило "половинката" да е от семейство с приблизително същия социално-икономически статус. Движещият мотив за създаване на семейство не била любовта, а очакването двойката да има син, който да продължи родовата линия.

Авторът Chen Xiao твърди, че от 1980-те насам традицията се променя и все повече хора и социални групи възприемат по-отворен и демократичен модел на създаване на връзки. Днес все повече хора избират своите партньори, избират дали изобщо да имат партньори, как да живеят, какво да правят с живота си. Разбира се, откъсването от традиционните родови отношения и от типичния селски колектив, освен свобода, носи нови отговорности и предизвикателства. Затова наред с позитивите на свободния избор, съществуват и сериозни проблеми, които от десетилетия виждаме и в България:

• Как да си намериш партньор, ако образованието, кариерата и работата не ти оставят време? 
• Ако нямаш време, би ли да се престрашил/а да използваш старите методи като помощ от професионален сватовник? 
• Или пък ще оставиш ли загрижените си родители да ти търсят партньор на специалните срещи за родители в големите градски паркове?
• И всъщност каква точно връзка искаш да имаш, след като живеем във време на различни модели връзки, различни предпочитания и различни очаквания?

Тези и много други въпроси намират отговор в книгата. Особеното е, че за никого няма само един отговор. Обществата се фрагментират, в тях се появяват все повече субкултурни групи, и ако шреди 100 години е имал един модел, валиден за 99,99% от населението, днес не е така. Днес съществува разнообразие от социокултурни групи, субкултури, професионални общности с характерен за тях начин на живот. И всички те имат особени потребности и преференции, но и при никоя от тях отново няма общовалидни решения.

И така, какво се случва в Китай днес?

• Има speeddating - кратки срещи, на които осем жени срещат осем мъже. Всеки от единия пол среща всеки от другия, т.е. всеки провежда седем срещи. Всяка среща продължава 8 минути, а след това, ако някой ти е направил впечатление можеш да го потърсиш. Не е сигурно дали ще приеме, но това е. 
• Има онлайн връзки. Все повече хора се запознават по интернет с други хора, създават отношения, решават се и на физически срещи. Понякога се получава, но по-често не, защото онлайн самоличността и онлайн поведението обикновено се различават от идентичността ни и поведението ни във физическия свят. 
• Има нова традиция като xianggin, която донякъде е възстановяване и трансформмиране на някогашната позиция на сватовниците. Родителите на заети и забързани хора се срещат в големи градски паркове - носят снимки, имат дори кратки описания на образователния, социалния и прочее статус на децата си. Макар че от една страна това изглежда нахлуване в личното пространство на децата им, оказва се, че някои деца го приемат, защото явно сами се притесняват да търсят, да започват познанатва и да опитват да приближат някого от срещуположния пол. 
• Има все повече връзки между китайци и чужденци. Отварянето на страната към Запада води до появата на повече западноверопейци и американци в Китай, при което някои хора се влюбват и създават семейства. 
• Има дори връзки между партньори с по-голяма разлика във възрастта. Макар да са редки, тези случаи показват, че любовта има все повече и по-различни измерения отколкото в миналото. Емблематичен е бракът от 2004г. на 82-годишния тогава Нобелов лауреат Ян Джанин с 28-годишната Фан Уен. 
• Сред все повече млади китайци се развива предпочитанието към кратки страстни връзки, вместо стремеж за търсена на дълга връзка и любов за цял живот.  
• Както и в западния свят, расте тенденцията за сключване на брак в по-късна възраст. Все повече семейства стават нуклеарни. Все повече образовани и правещи кариера родители избират да имат едно дете (именно избират, за да имат повече време за себе си и за кариерите си, а не просто заради държавна политика). 
• Дори видимите ритуали на свързването се променят - сватбите и сватбените дрехи започват заприличват на западните. От края на 1980-те става модерно при сватба да се прави и банкет в ресторант. 
• С нарастването на индивидуализма, все повече хора решават да се разведат. През 2004-а сериалът "Развод по китайски" се радвал на небивал интерес сред зрителите. 60 процента от респондентите на едно изследване посочили липсата на страст и любов като основна причина за развода си. Над 70 процента в друго изследване посочили извънбрачните афери на партньора си като причина за развод. 
• От началото на 21 век повече китайци откриват ценността на еротиката. Освободени от традиционните схеми за свързване и брак, повече млади хора се наслаждават на сексуалната си близост с партньорите, които сами избират. Традиционното китайско общество не обръща много внимание на секса, и много семейства - дори в близкото минало - живеели в брак (почти) без сексуални отношения, но все повече хора оценяват сексуалната интимност като важен елемент от щастливия семеен живот. 

Всичко в Love in China хем изглежда познато, хем изглежда китайско. Защото процесите в глобалния и отварящ се свят имат много сходни черти, и защото въпреки това всяка култура преминава през тези процеси по свой начин. 

Препоръчвам Love in China - лесна е за четене и съдържа интересни лични истории на нашите китайски съвременници. 

Един различен поглед към романа “Бай Ганьо” - присъствието на храна, начините на хранене и свързаните с тях интерпретации

Автор: Дарина Банчева

В настоящото изследване ще разгледаме един особен, сравнително слабо проучен детайл в композиционно-смисловата тъкан на "Бай Ганьо", присъстващ в почти всички негови епизоди. Става въпрос за образите на храната и акта на нейната консумация - храненето в романа “Бай Ганьо”.

Ще започнем с образа на храната, който присъства в отделните епизоди на произведението под различна форма - от безличното "закуска и пиво", през "хлебеца и кашкавала" към далеч по-изкусителните "супа-чорба", "печена риба" и "риба майонез", "печено прасенце", "пасти" и т.н. Тези модификации се намират в специфична йерархия помежду си - обединяваща се оказва тяхната необикновена значимост за героя. Храната се явява активиращият импулс, катализаторът, който въвежда Бай Ганьо в нетрадиционни пътища и той попада в непривични нему среди и ситуации. Така той се озовава сред учените в трена, споделя трапезите на.Иречек и чешкото семейство и дори се появява в двореца. 

"Ний сега повече супа ядем. Чорбата е турско ядене.
Сипи! Аз обичам да ям супа."

Особено отчетлива е тази реакция в сцената на обяда у Иречек. Поднесената на трапезата супа е събирателен образ символ на европейската цивилизованост в нейните нежни и деликатни измерения. Тя е прекалено "бледна" за дисциплинирания в традициите на ориенталската кухня балкански субект, който твърде бързо успява да разреши този ситуативен гастрономичен конфликт - основен инструмент се явява екзотичната лютивина на арнаутската чушка. Тази кулинарна контаминация трансформира европейския облик на супата в нейния "въсточен" вариант - чорбата, която става особено, индивидуализирано ястие, от което "непривикнал човек би се отровил". Така вкусовата екзотика на лютото (на други места в текста заменено от соленото и киселото) се оказва в ролята на мощен идентификационен символ, благодарение на който героят отстоява своята културна легитимация в условията на непознатата, макар и съзнателно търсена и желана чуждост. Казваме "търсена и желана", защото полето на хранителното е единственият преднамерено осъществяван контакт с европейския свят, единственият обект на Бай-Ганьовия интерес, иронично определян от разказвача като "любознателност". Това е видно в онзи диалог на героя с майката на Иречек, в който той споделя: "- Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне - сядат да обядват. У вас е инак наредено. Вий кога обядвате например?"

Освен семантиките, разкрити чрез храната,особен интерес представлява и самият начин на хранене на главния герой. Съвременната културология интерпретира храненето като особено поле, то е деликатна, интимна дейност. Но преди да опишем тези "зрелищни" негови изяви, нека върнем лентата малко назад, за да представим картината на храненето в нейните типично възрожденски измерения. Литературният образ на възрожденското хранене представлява класическа визия, подплътена с голяма доза топлина и уют. Нека само си припомним описаната от Вазов в "Под игото" вечеря на чорбаджи Марко и семейството му или пък трапезните раздумки на Хаджи Генчо и дядо Либен от Каравеловите "Българи от старо време". Пленителната идилия и хармония, които излъчват тези сцени, по неповторим начин се съчетават със спокойния, улегнал начин на живот на възрожденския българин. Дали атмосферата на храненето в Алеко-Константиновата творба може да се похвали с подобни характеристики? Картините на храненето у Алеко Константинов до голяма степен са лишени от типичното възрожденско спокойствие и кулинарно наслаждение - в тях се описва не актът на хранене на Бай Ганьо, а неговото "ядене", нещо повече, той "яде", "тъпче се", "плюска". Подобна градация е твърде показателна за темпераментната, агонално-стихийна ритмика, в която героят овладява полето на хранителното. Любопитното в случая е, че моделът на консумация, демонстративно налаган от Бай Ганьо, коренно се отличава от възрожденския. Става дума за твърде колоритно описаната ситуация в чешката кухня, която с основание можем да квалифицираме като "кулинарна диверсия". Какви са основанията за подобна констатация? На първо място, топосът на действие е кухнята - една типично "женска" територия, в която според разказвача царуват ред и чистота (вероятно тук отново са кодирани авторовите разбирания за европейското като подредено и хигиенично). Именно в тази "лаборатория" на европейския вкус попада Алеко-Константиновият герой. И веднага започва да премоделира този вкус, откривайки в негово лице "нарушение на кулинарния занаят". Начинът на приготвяне на рибеното блюдо, който Бай Ганьо демонстрира, и съответстващият й начин на консумация се оказват твърде ретроградни и отдавна отречени в европейския свят. Става дума за активната употреба на "влакнатите ръце с неделикатни пръсти" в оперативните манипулации с хранителното като продукти и подправки. Моделите на "цивилизованото" хранене, както отбелязват Питър Фарб и Джордж Армелагос в едно изследване на този феномен, налагат като императив максимална дистанция между консуматор и консумирано чрез въвеждането на специфичен инструментариум - вилица, нож, лъжица. Този културален инвентар, макар и познат, сякаш умишлено е пренебрегнат от Алеко-Константиновия герой. Когато чешката домакиня посяга да разреже готовата вече риба, той решително се намесва, "разцепвайки" я с пръсти. Многобройните му мануални интервенции в полето на хранителното (бърка в солницата, "граби" и "натрива" рибата с пипер, изцежда лимона "с цяла шепа") нарушават присъщото за европейските привички изискване за кулинарна стерилност. 

"Папинку" се чуди на "булгарише бонбон" (люта чушка)

В заключение може да се каже, че анализът им в Алековата творба показа недвусмислено, че те се поместват в тъканта на глобалния повествователен конфликт, разгърнат двупланово: хоризонтално - като опозиция между европейско и ориенталско, и вертикално - между полюсите на елитарното и масовото.