Friday 17 January 2020

"Нула време" - резенция от Левент

Книга: Нула време 
Автор: Биколай Табаков
Издател: Книгомания
Година: 2019 
Представя: Левент

В своята рецензия за романа „Ветровете ни мраморни”, отпечатана в трета книжка на сп. „Съвременник” от 2017 г., Митко Новков поставя един ключово важен акцент за прочитането и разбирането на текста, а той е, че ние българите можем да бъдем европейци именно като българи. Освен този факт литературният критик отбелязва, че първоначалният надслов на романа е бил „Европейците”, като прозаикът отдава своята почит и отчита ролята на личностите, допринесли за обединена Европа (Антоан дьо Сент-Екзюпери, Мартин Хайдегер, Майка Тереза, Алберт Айнщайн и др.). В този контекст, ако във „Ветровете ни мраморни” Табаков гради художествения си свят през призмата на българското и европейското, то в „Нула време” Николай Табаков среща българското с общочовешкия философски опит. Какво имам предвид? 

Преди да започна анализа си на новия роман на Николай Табаков „Нула време” ще използвам като опорна точка един цитат, който е изходна позиция за разбирането и тълкуването на романа. „Въобразяваше си, че в малките градове (в манастирите) хората живеят простичко и скромно. Че са отворени книги. Мислеше си, че всички са наивни деца на майката природа. И Божии чада са. До един. Ама не бяха!” 

Романът „Нула време” разказва за онези българи, живеещи в провинцията, в случая в северозападно крайдунавско градче, които имат своите болки, радости, терзания и светоусещане, далеч от големите исторически събития и личности. Може да се каже, че това е лайтмотив, който присъства в цялото творчеството на прозаика. Текстът е композиран в четирите сезонни цикъла – зима, пролет, лято, есен и епилог. Интересна и майсторски реализирана е наративната техника в романа. Повествователят е всевиждащ, което осигурява множествеността на гледните точки, любопитно е, че също така той в определен момент влиза в диалог и със самия автор, който е назован с инициалите Н.Т. В първата част на „Нула време”, с характерния иронично-пародиен стил, читателят е въведен в персонажната система, която блика от изобилие и разноликост, или, както Боян Биолчев споменава, това е феерия от образи и галерия от чешити. 

Сюжетът е фрагментарен – в началните глави са изведени психологическите портрети на героите. Интригата в затворения крайдунавски градец е задействана от човешките взаимоотношения, които къде пропити с хумор, къде с меланхолична ирония, или балканско-ориенталски сантиментализъм, попадат в различни ситуации. Основни топоси, в които се развиват анекдотично-хумористичните случки, са: кафенето (това важно за българската традиция пространство), насмешливо наречено „Иди ми- Дойди ми”, реката, в която непрекъснато сноват фериботи и хора, площадът, кметството, училището – всички пространства на града. Възлов момент в хода на разказа е аукториалното отклонение във философско-есеистичните глави на романа. Там всъщност са кодирани разбиранията на автора за живота и битието, там е и основната идея на романа. Паралелно с това – имплицитно в текста са заложени алюзии и реминисценции, които са белег за ерудитското начало на автора. Един от персонажите, който е автор на къси, ама много къси разкази, е наречен Ивайло Прокопиев (тук препратката е красноречива за всеки читател), другият колоритен образ е този на поетесата София Поптомова- Бардска, наричана Сафо Многотомова-Булевардска. Също така интересен е похватът, чрез който, ни в клин, ни в ръкав, в текста се задават въпроси от екзистенциално естество. 

Езикът на романа е разностилен, предимно в иронично-игрова тоналност, с цветисто просторечие и жаргонизми, но на моменти и с ударни, високопарни словосъчетания от по-високия езиков регистър.

Thursday 9 January 2020

"Мостът на Клей" - ревю от Ели

Книга: Мостът на Клей 
Автор: Маркъс Зюсак
Издател: Пергамент Прес
Година: 2019 
Представя: Ели

„МОСТЪТ НА КЛЕЙ“ е последния роман на Маркъс Зюсак след превърналия се в световен бестселър „Крадецът на книги” (2005г.). Както и в предходните му произведения, главната тема и тук са човешките взаимоотношения. Можем да определим романа като семейна сага

Авторът разказва в доста преплетена сюжетна линия историята на семейство с пет деца – Матю, Рори, Томас, Хенри и Клейтън. Родителите, Пени и Майкъл, създават свой дом в Австралия в годините след Студената война. Пени е бежанец от бивша социалистическа страна. Родена в Полша, израства в стая с бюст на Сталин. Малкото момиче не подозира какви са плановете на единствения ѝ родител – баща ѝ, за нейното бъдеще. Още от дете той я подготвя за едно пътешествие с безизвестен край, но към място, в което човек може да се чувства свободен без идеологическите окови на социалистическото общество. Пени израства под строгия контрол на баща си в ежедневен труд над пианото, докато достигне такова музикално майсторство, което ще ѝ позволи да пътува в Западния свят, за да изнася концерти. 

И така след едно такова пътуване към Виена тя разбира от писмо, намерено в куфара, че пътуването ѝ е еднопосочно без право на връщане. Баща ѝ пише: „Не помисляй да се връщаш!“ 

Младата Пени започва истинското си пътуване, но по пътя на живота, което ще я отведе в малко австралийско градче, където един мъж с разбито сърце чака нейната поява. Пианото, което Пени закупува с всичките си спестени пари след пет години усърдна работа като чистачка, е причината да намери Любовта на живота си Майкъл. Доставката на обемистия инструмент на грешен адрес събира двамата. Спомените от това време и предишните години са грижливо събрани в паметта на Пени и след време, в един трагичен период от живота ѝ, тя ги разказва на най-малкия си син Клей като подарък от нея. 

Главният герой на романа е един от синовете на фамилията Дънбар – Клейтън. 

Историята започва с влизането на един убиец в къщата на осиротелите и изоставени братя след повече от двадесет години след оня слънчев ден, в който пианото на Пени бе пренесено в дома ѝ с помощта на Майкъл и бе поставено началото на техния любовен роман. Авторът ни показва дома им, който прилича на опустошен град след земетресение. Петимата братя живеят заедно, но всеки стаил огромна болка в душата си за едно разбито и изгубено семейство, в което е имало толкова много любов. 

В къщата цари хаос в буквалния и преносен смисъл. Разпръснатият пъзел на семейство Дънбар трябва да бъде сглобен и началото на това ново изграждане започва с пристигането на убиеца. 

А този, който ще изгражда мостове между останалите членове на семейството, буквално и символично, е Клейтън. 

В тази книга, както в „Крадецът на книги“, смъртта играе главна роля. Неканена и нахална, тя нахълтва в живота на героите и взима безвъзвратно най-скъпото. Дали ще могат след раздялата с близкия човек да намерят смисъл за живот и да продължат напред? Тази книга ни показва, че това е твърде трудно и преодоляването на мъката и болката, която човек прегръща като приятел в такива моменти, е мъчно упражнение. 

Други герои, както в „Крадецът на книги“, са книгите. Някои хора събират за спомен музикални албуми, снимки, а Маркъс Зюсък ни показва, че книгите също могат да бъде свързващо звено между миналото, настоящето и хората. В случая книгите, които героите пазят и предават като своя съкровена вещ, са: „Каменоделецът“, която разказва за живота на Микеланджело, и „Илиада“. 

Романът започва тромаво, но след като читателят свикне със структурата му, ще бъде държан до последно в напрежение, защото най-потресаващата тайна в семейство Дънбар се разкрива в края на произведението. 

В историята наистина има убийства – реално и невидимо. 

Четейки романа, човек бива поставен в една трудна морална ситуация, която го трогва и го кара да се да се опита да разбере мотивите за тези деяния през погледа на героите. 

Зюсък не дава нравствени определения и поставя това като задача на нашата съвест, в което се крие и част от красотата на романа. 

П.П. Един цитат от книгата, който може да ни даде ключ към нейното разбиране: 

"Има ли заминаване, има и завръщане. Щом бъде извършено престъпление, трябва да се понесе наказание. Да се завърнеш и да ти позволят да останеш. Две съвсем различни неща.“