Автор: Нарине Абгарян
Издател: Лабиринт
Година: 2016
Представя: Ели
С първите думи от книгата си „Анатолия Севоянц легна да мре в петък“, писателката Нарине Абгарян подготвя своя читател, че
книгата, която държи в ръцете си, ще го изуми. Смъртта е нещото, което се случва
обикновено в края на една история, а тук започвайки с нея, Абгарян разгръща приказката на човешкия живот, започвайки от смъртта и завършвайки с раждането на нов живот.
Книгата много напомня на книгата на Виктор Франкъл
„Човекът в търсенето на смисъла“. Приликата не е в сюжета, нито в героите.
Приликата е точно в зададената в името задача – намиране на смисъла в живота на
човек, преминал през тежки изпитания, напомнящи на истински ад под небето. Прочитайки
първата глава, която описва живота на хората в едно малко село, наречено Маран,
читателят не може да не възкликне като Йовковия герой „Боже, колко мъка има в
този свят, Боже!?“.
Маран не е село с точно определено географско
местоположение. Той е средоточие на всички подобни малки населени места и на
всички човешки съдби в този свят. Разказвайки историята на Анатолия, преплетена
със съдбите на всички нейни съселяни, в този водовъртеж на образи ние ще съзрем
някъде там и самите себе си.
Едно място, населено от хора, живи и мъртви, кучета,
белоснежни пауни и ангели. Там някъде на ръба на огромната пропаст, в която
всяка година пропадат големи ледени блокове, заедно с животите на много хора,
които остават след себе си малцина старци, които да тъжат. Място, в което
мъртвите са по-щастливи от живите.
В това място, преминала през болката на смъртта,
нещастната любов и загубата дори на последната утеха – книгите и любимата си
работа, за Анатолия не остава нищо друго, освен да се приготви да умре след
първите признаци на тежка болест. По-късно самата тя признава, че не самата
болест я е накарала да чака смъртта, а умората от живота.
Тази книга за мен е лек за човешката душа. Тя е
балсам и терапевт, защото в нея е скрита надеждата, че трудностите, които
преживяваме, са само част от нашия живот. Някъде там дебне и ни очаква щастие и
нашата задача е да устоим и да го дочакаме.
Краят на книгата свързва цялата история в една
непрекъсната нишка чрез думите:
„точно преди година и един месец… Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко прекрасни неща я чакат в бъдещето…“
Защото мъката и щастието са като морските вълни в
морето на човешкия живот. В един момент си на върха на вълната, а после падаш с
грохот в буйния водовъртеж на морското дъно и така докато не пристигнеш в тихия
пристан на лазурния бряг.
Не бих могла да опиша колко прекрасни са образите
на всички герои в тази книга, всеки по своему неповторим, благороден и добър. В
това красиво място, в което хората винаги ще споделят топъл чай и хляб с
ближния, мъката не може да царува вечно, защото Бог е там, където все още невидимите
нишки, които свързват хората не са прекъснати, както казва в миг на
умиротворение Анатолия.
Всяка глава от книгата е посветена на една ябълка.
Трите ябълки, които слизат от небето са маранско сказание: „Една за онзи, който
е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и
вярвал в доброто.“ Видял – разказал - повярвал.
В тази книга всеки получава своята награда, идваща
от Небето, само ако има вътрешния взор за да види, смелостта да сподели
видяното, за да повярва той и тези, които вярват и се надяват на доброто.
