Един различен поглед към романа “Бай Ганьо” - присъствието на храна, начините на хранене и свързаните с тях интерпретации

Автор: Дарина Банчева

В настоящото изследване ще разгледаме един особен, сравнително слабо проучен детайл в композиционно-смисловата тъкан на "Бай Ганьо", присъстващ в почти всички негови епизоди. Става въпрос за образите на храната и акта на нейната консумация - храненето в романа “Бай Ганьо”.

Ще започнем с образа на храната, който присъства в отделните епизоди на произведението под различна форма - от безличното "закуска и пиво", през "хлебеца и кашкавала" към далеч по-изкусителните "супа-чорба", "печена риба" и "риба майонез", "печено прасенце", "пасти" и т.н. Тези модификации се намират в специфична йерархия помежду си - обединяваща се оказва тяхната необикновена значимост за героя. Храната се явява активиращият импулс, катализаторът, който въвежда Бай Ганьо в нетрадиционни пътища и той попада в непривични нему среди и ситуации. Така той се озовава сред учените в трена, споделя трапезите на.Иречек и чешкото семейство и дори се появява в двореца. 

"Ний сега повече супа ядем. Чорбата е турско ядене.
Сипи! Аз обичам да ям супа."

Особено отчетлива е тази реакция в сцената на обяда у Иречек. Поднесената на трапезата супа е събирателен образ символ на европейската цивилизованост в нейните нежни и деликатни измерения. Тя е прекалено "бледна" за дисциплинирания в традициите на ориенталската кухня балкански субект, който твърде бързо успява да разреши този ситуативен гастрономичен конфликт - основен инструмент се явява екзотичната лютивина на арнаутската чушка. Тази кулинарна контаминация трансформира европейския облик на супата в нейния "въсточен" вариант - чорбата, която става особено, индивидуализирано ястие, от което "непривикнал човек би се отровил". Така вкусовата екзотика на лютото (на други места в текста заменено от соленото и киселото) се оказва в ролята на мощен идентификационен символ, благодарение на който героят отстоява своята културна легитимация в условията на непознатата, макар и съзнателно търсена и желана чуждост. Казваме "търсена и желана", защото полето на хранителното е единственият преднамерено осъществяван контакт с европейския свят, единственият обект на Бай-Ганьовия интерес, иронично определян от разказвача като "любознателност". Това е видно в онзи диалог на героя с майката на Иречек, в който той споделя: "- Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне - сядат да обядват. У вас е инак наредено. Вий кога обядвате например?"

Освен семантиките, разкрити чрез храната,особен интерес представлява и самият начин на хранене на главния герой. Съвременната културология интерпретира храненето като особено поле, то е деликатна, интимна дейност. Но преди да опишем тези "зрелищни" негови изяви, нека върнем лентата малко назад, за да представим картината на храненето в нейните типично възрожденски измерения. Литературният образ на възрожденското хранене представлява класическа визия, подплътена с голяма доза топлина и уют. Нека само си припомним описаната от Вазов в "Под игото" вечеря на чорбаджи Марко и семейството му или пък трапезните раздумки на Хаджи Генчо и дядо Либен от Каравеловите "Българи от старо време". Пленителната идилия и хармония, които излъчват тези сцени, по неповторим начин се съчетават със спокойния, улегнал начин на живот на възрожденския българин. Дали атмосферата на храненето в Алеко-Константиновата творба може да се похвали с подобни характеристики? Картините на храненето у Алеко Константинов до голяма степен са лишени от типичното възрожденско спокойствие и кулинарно наслаждение - в тях се описва не актът на хранене на Бай Ганьо, а неговото "ядене", нещо повече, той "яде", "тъпче се", "плюска". Подобна градация е твърде показателна за темпераментната, агонално-стихийна ритмика, в която героят овладява полето на хранителното. Любопитното в случая е, че моделът на консумация, демонстративно налаган от Бай Ганьо, коренно се отличава от възрожденския. Става дума за твърде колоритно описаната ситуация в чешката кухня, която с основание можем да квалифицираме като "кулинарна диверсия". Какви са основанията за подобна констатация? На първо място, топосът на действие е кухнята - една типично "женска" територия, в която според разказвача царуват ред и чистота (вероятно тук отново са кодирани авторовите разбирания за европейското като подредено и хигиенично). Именно в тази "лаборатория" на европейския вкус попада Алеко-Константиновият герой. И веднага започва да премоделира този вкус, откривайки в негово лице "нарушение на кулинарния занаят". Начинът на приготвяне на рибеното блюдо, който Бай Ганьо демонстрира, и съответстващият й начин на консумация се оказват твърде ретроградни и отдавна отречени в европейския свят. Става дума за активната употреба на "влакнатите ръце с неделикатни пръсти" в оперативните манипулации с хранителното като продукти и подправки. Моделите на "цивилизованото" хранене, както отбелязват Питър Фарб и Джордж Армелагос в едно изследване на този феномен, налагат като императив максимална дистанция между консуматор и консумирано чрез въвеждането на специфичен инструментариум - вилица, нож, лъжица. Този културален инвентар, макар и познат, сякаш умишлено е пренебрегнат от Алеко-Константиновия герой. Когато чешката домакиня посяга да разреже готовата вече риба, той решително се намесва, "разцепвайки" я с пръсти. Многобройните му мануални интервенции в полето на хранителното (бърка в солницата, "граби" и "натрива" рибата с пипер, изцежда лимона "с цяла шепа") нарушават присъщото за европейските привички изискване за кулинарна стерилност. 

"Папинку" се чуди на "булгарише бонбон" (люта чушка)

В заключение може да се каже, че анализът им в Алековата творба показа недвусмислено, че те се поместват в тъканта на глобалния повествователен конфликт, разгърнат двупланово: хоризонтално - като опозиция между европейско и ориенталско, и вертикално - между полюсите на елитарното и масовото.