"Павилионът" от Пърл Бък

Автор: Пърл Бък
Издател: Хермес
Година: 2015

Представя: Маргарита Георгиева

Темата на последното ни четене беше Китай. Един далечен и обвит с мистериозност свят,  за мен малко известен, може би защото винаги е попадал в сянката на Япония.

Книгата, която се опитах да представя, е написана от американката Пърл Бък, която израства в Китай. Разравяйки популярните инфо сайтове, разбрах, че Пърл Бък получава Нобелова награда за литература през 1938 г и има богато литературно творчество.

 Книгата, за която ще ви разкажа накратко, се казва „Павилион за жени”.        

Да започнем със заглавието, оригиналният вариант е Pavilion of Women. Видях заглавието на английски, едва след като прочетох книгата, и се чудя дали моят прочит не би я назовал по-скоро „Павилион с жени”, но разбира се право на преводача е да даде име.

Да, основните коментари по време на срещата ни бяха свързани с това какво е било мястото на жената в традиционото китайско общество. Както можете да се досетите, жените са били твърде на заден план. Ако новородените момичета са имали шанса да оцелеят, съдбата им се е определяла от статуса на семейството им.  Аристократическите наследници са били осакатявани, за да придобият съвършеното стъпало, и задомявани, разбира се, без да познават бъдещия си съпруг. В случай че семейството е било от бедна прослойка, момичетата са били изхвърляни вън от градските стени или са давани за прислужници в домовете на богатите в най-добрия случай, другите възможности са били да станат наложници или да работят в т.нар. „домове на цветята”, задоволявайки сексуалните нужди на онези, които са можели да си платят.

Конкретната история в книгата се докосва в някаква степен до този проблем, но основната тема е животът и прозренията на жена от заможно потекло, притежаваща съвършената външност, маниери и ум, за да си осигури удобен живот в условията на този азиатски свят. Госпожа Ву обаче е извлечена от чертозите на своя подреден и овладян живот от една среща с „Най-големият мъж,,, когото съм виждала някога... чужденец!”, както го описва нейната доверена прислужница, а именно свещеникът брат Андре. 

Госпожа Ву, Айлиен, е на прага на четиридесетата си годишнина и взема решение да се оттегли от онази част от задълженията си, които предполагат физическа близост със съпруга й, и да му намери наложница. Това нейно решение предизвиква шок както сред синовете й, така и у Старата господарка, слугите в богатия дом, приятелката й госпожа Канг, която единствена, освен съпруга й, я нарича по име, също не може да проумее постъпката й. Жената в китайската подредба на света е онази почва, която приема и ражда семената на живота и когато почвата стане негодна, според    г-жа Ву, и последните семена на мъжа, който е орисан от Небето да бъде плодовит по-дълго, трябва да  се посеят. „Следователно привързаността на всяка жена към мъжа след изчерпването на нейната плодовитост означава нарушаване заповедта на Небето.” 

Но пълнота в тази привързаност е липсвала от самото начало на нейния брачен живот, защото след като отминава опианението от привлекателната външност на съпруга й, г-жа Ву постепенно открива „всичките граници на душата и ума му” и осъзнава, че това не може да бъде нейният предел, но „Голяма част от нея остана в неговите граници и господин Ву продължаваше да мисли, че тя се намира все още на една и съща плосткост с него.” Така Айлиен изпълнява съвета на Стария господар:

„Той ще стане това, което ти направиш от него. Някои мъже се създват сами, обаче моят син ще бъде винаги преправян от жени. Ала не трябва да му казваш това. Не го укорявай никога за неговите слабости, понеже тогава ще стане съвсем безволево същество. Не му давай никога възможност да почувства, че би бил безполезен, ако не си ти, защото в такъв случай ще стане действително безполезен.”

Неслучайно цитирам точните думи авторката. Смятам, че словесната тъкан на книгата е изключителна. Описанията, вътрешните диалози, самите диалози, които са толкова лаконични, но наситени с такъв дълбок смисъл, всички тези похвати кореспондират на източното светоусещане, премереност и фокуса върху детайла. Всяка дума тежи на мястото си. А описанията на нюансите на гласа на главна героиня са шедьоври. Изкушавам се да цитирам няколко:; „Гласът й бе ясен, музикален и все пак наситен с някакво пророчество”; „... заговори госпожа Ву и гласът й заприлича на музика, долитаща от тъмнината.”; и последен цитат: „Когато беше ядосана, тя никога не повишаваше гласа си, а му придаваше сребриста звънливост. Сега той се лееше и звънтеше.”

И така овладяна, винаги наясно с това какво трябва да се направи, държаща кормилото на семейния кораб, г-жа Ву  наблюдава внимателно и преценя онези, с които общува, предугажда реакциите им и налага с кадифен допир решенията си:

„Тайната на нейната власт в този дом се криеше в това, че тя никога не отиваше дотам, та волята й да се почувства като безусловна. Госпожа Ву даваше срок и обещания да я отмени, а сетне използваше времето, за да подреди събитията в полза на своето решение.”

В големия дом всеки знае мястото си, синовете  Лиангмо (който е първородният) и Тцемо са вече женени и всяко семейство живее в подходящо избран  двор, предстои да бъде задомен третият син Фенго, а най-малкият е Йенгмо. Госпожа Ву има предвид Лини - дъщеря на приятелката й г-жа Канг - като добра партия за Фенго. Но за да бъде равностоен този брак, Фенго трябва да получи допълнително образование, тъй като Лини е учила в Шанхай и така го превъзхождала. Но Фенго не трябва да напуска дома си, защото големият град крие безброй опасности, най-вече отделя младите от традициите, а и война витае във въздуха. Така Тцемо (вторият син на семейство Ву)се връща от Шанхай, влюбен в момиче, две години по-възрастно от него и настоява да се ожени, а най-големият син все още не е бил задомен. Да, градът носи хаос. И така госпожа Ву решава да намери местен учител за Фенго. Избира един мисионер, който живее в селото, брат Андре, с уговорката, че той ще преподава на сина й само наука, но не и религията си. 

И как мислите продължават събитията? Онази вътрешна потребност да разбере света, любознателността й прави г-жа Ву ученичка на отеца. Тя присъства по време на часовете на сина й и е очарована от това как звучат думите на чуждите езици, които брат Андре преподава. Тя го моли да стане негова ученичка и започва да му задава въпроси за устойството на света. Разговорите й с него дават храна на ума й за дълго и тя реди и преподрежда разбиранията си, изумява се на съвършено простите отговори и обяснения на Андре, които умът и душата й съвършено припознават за свои.

„Тази душа бе толкова чиста, толкова мъдра и още толкова млада! Тя бе живяла в този дом и беше извлякла толкова много знания от собствения си живот, че бе узряла и можеше да разбира. Нейният ум бе кристална чаша, щието шлифоване окончателно бе завършено и чакаше само бъде напълнена.”

И това, което напълва чашата на г-жа Ву е любовта. Чувство, което тя винаги е избягвала, за да се опази в трезвост и недосегаемост може би. Тя открива света около себе си в нова дълбочина и с нов смисъл. Вечно стремяла се да наблюдава другите, за да може да ги контролира и държи себе си далеч и встрани, тя усеща сърцето си смегчено.

Много ключови са репликите в този диалог, които г-жа Ву и Андре си разменят:

„– Какво да направя?

– Забравете самата себеси

– Но през всичките тази години... съм изпълнявала толкова внимателно своя дълг.

– Ала винаги с мисълта за своя лична свобода

– Посочете ми пътя

– Вместо за личната си свобода, помислете ка бихте могли да освободите другите.

Тя вдигна глава.

– От себе си – добави той още по-тихо.”

Точно тази любов преживява Айлиен, не споделената любов между мъж и жена, а любовта към другите. И причина да се случи точно така е смъртта на отец Андре.

Ще кажете „Как е възможно смъртта да носи любов?”. Спомняте ли си онези стихове от Библията в Песен на песните: „Защото любовта е силна като смъртта,...  Много води не могат угаси любовта, Нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презряли ...”

Да, такава любов вкусва г-жа Ву. В опит да защити един лихвар от банда разбойници, Андре получава смъртоносен удар.  Тъкмо Айлиен е започнала да осъзнава онова ново усещане за концентриране на света в един единствен човек. Тя признава пред себе си, че е влюбена в Андре, едва когато го вижда как издъхва. От този момент нататък г-жа Ву променя погледа си към света изцяло. Лично за мен тази драстична промяна настъпва твърде безболезнено, без вътрешна борба и катаклизми и е някак неубедителна, но това е авторовото решение.

Книгата е богата с прекрасни примери на плътни психологически картини, мъдри размишления, типично китайска стилистика на цветята, дрехите, детайла, взаимоотношения родители- деца, съпруг-съпруга, господар-слуга. Съкровищница за умозрителния читател, който би оценил едно спокойно, задълбочено повествувание.