"Светлина между два океана" - ревю от Ели

Книга: "Светлина между два океана"
Автор: М.Л.Стедман
Издател: Обсидиан
Представя: Елисавета

Писателят разказва красива история за любовта между мъж и жена, която се развива през повечето време на изолирания самотен остров Янус Рок, разположен в периферията на Западна Австралия. Главният герой - Том Шерборн, травмиран от Първата Световна война мъж, отива да лекува болезнените следи от сблъсъка със смъртта, като работи на фара, построен на това отдалечено място. Авторът не случайно е избрал този остров, който е кръстен на двуликия римски бог Янус. Заглавието на книгата също ни дава индикации, че историята е свързана с двоичност. 

Първоначалната ми идея беше да пиша за красивата любов между двамата съпрузи Изабел и Том, която устоява на големи изпитания и побеждава дори болката от смъртта и загубите. Една история, която наистина потвърждава словото от книга Песни на песните на Соломон: „защото любовта е силна като смърт“. Смъртта на трите им деца, загубата на осиновената им незаконно дъщеря не може да раздели двамата влюбени. Сантиментални чувства не са разкрити в романа, но действията на двамата съпрузи говорят повече от моментите на интимност, които дори не са описани от автора.

След сбирката в читателския ни клуб и дискусията по другите книги, които бяха представени, аз се замислих за едно много важна идея, която писателят според мен иска да ни каже и го подкрепя с името на книгата и името на острова - темата за двоичността. В тава произведение много неща са по две - две семейства, двама братя, две сестри, два скорпиона,  две майки.... на едно и също дете.  Възможно ли е в раздвоението да има истина? Според мен авторът ни казва, че не е възможно. Истината е в единицата. Тя е неделима. Лъжата е свързана с двоичността. В нея има къс истина, но и лъжа. Изабел и Том решават да изградят живот върху една такава лъжа и заплащат сурово за това. Една лодка довежда до тях бленуваното и толкова чакано дете. След три мъртвородени деца, според Изабел лодката е довела отговора на нейните молитви. Том не е съгласен да задържат детето, защото предполага, че има някой който търси бебето. Изабел го убеждава, че е в интерес на детето то да остане при тях. Една красива самоизмама, която води до много други лъжи. Лъжите се редят една след друга, да живееш в измама е трудно, има толкова неща, с които да се съобразиш и нагласиш така, че лъжата да бъде замаскирана. Том е бил войник и знае, че има правила, които пречат на човека да се превърне в звяр по време на война, има правила, които помагат всеки ден фарът да даде сигнала си, за да помага на моряците да се предпазят от опасните плитчини. Правилата са направени за да пазят човека. Това е естествената подредба и в природата. В Псалм 103  (Псалом Давидов за сътворението на света) се разказва за цялото сътворение, което Бог е създал и което следва Божиите правила. Изгряването и залязването на слънцето, движението на облаците.... всичко се подчинява на Божествения промисъл. В подредбата има хармония и равновесие. Човек понякога си мисли, че може да пренебрегне тези неписани закони, но тази непокорност води до неговата трагедия. Лъжата е една такава непокорност, която двамата съпрузи, като вярващи хора осъзнават,  че е грях. Пренебрегвайки Божия закон, човешките правила и неписания закон на съвестта, те избират да живеят с една прикрита реалност. Малкото бебе Луси расте, те са привидно щастливи, всичко е сякаш като в приказка, докато не се сблъскват с действителността.

 Животът на истинската майка Хана се е превърнал в кошмар. Загубила съпруг и дете, тя се лута като обезумяла. Цветята на гробищната плоча над един празен гроб са винаги нови и свежи. Хана години наред живее като в сън и в болезненото очакване на новини за своите близки. Математикът Едуард Нортън Лоренц създава теория, известна като „Ефект на пеперудата“.  Теорията предполага образуването на ураган от далечна пеперуда, която е размахала крилата си няколко седмици преди това. Всяко действие има своя ефект към околните. Изабел и Том на своя безлюден остров си мислеха, че света, който са изградили е независим от живота на хората на километри от тях. Оказва се, че не е така. Осъзнават след три години с цялата си тежест жестоките последици на своята лъжа.

Животът от един момент нататък се превръща за двамата в истински ад, който ги изгаря. Равновесието и мира идват чак след като те решават да преподредят отново живота си на основата на истината. Признанието, което първоначално е само от Том, след дълги борби се потвърждава и от Изабел. Разрушен е двойнствения им начин на живот. Всичко се разкрива. Всяко тъмно нещо бива осветено. До последно човек четейки книгата си мисли, че все пак Луси ще се върне при Изабел и Том. Но не става точно така. До края на живота си Изабел не вижда своята осиновена дъщеря. Нещата се подреждат в своето естествено състояние. Хана заживява щастливо с Луси. Том и Изабел цял живот лекуват заедно дълбоките си рани. Тяхната любов и изборът им да си простят един на друг им помага да продължат напред като семейство, макар и без деца.

В книгите, които моите съклубници представиха, имаше много примери на мъже водещи двойнствен живот. Едни пред обществото - изрядни съпрузи, а в действителност блудници и развратници. И в повечето истории всичко се замаскирва зад фасадата на фантазии за голямата и красива "любов". Тези, които почитат с делата си бог като Янус, да не очакват да намерят мир на душата си. Душата се стреми към ред, към Божествения ред на Иисус Христос, който гласи:  " И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори … и ще бъдат (двамата) една плът " В този план няма място за друго освен единството и пълното отдаване един на друг, една душа и едно тяло. Само в такава любов се раждат красивите и трайни плодове - щастливите и обичани деца. Децата не са самоцел, а резултат на осъществената любов. Всичко в живота ни е по Божия промисъл за нас. 

Кой е най-великият любовен роман на всички времена?

Когато на януарската среща на Читателския клуб дамите избраха да четем любовна литература, доста се зачудих какви любовни романи съм чел и не се сетих за нито един. Не знам как съм прекарал 40 години, без да чета любовни романи, макар че в много от любимите ми книги има и романтични сюжети. Но кое е par excellence истински любовен роман? Ако трябва да прочета един любовен роман, кой да е той?

Помолих за помощ романтичното човечество със статус във Фейсбук:

Получих разнообразни отговори. Може би ще ви е интересно да видите една непредставителна извадка на предпочитанията на моите контакти във Фейсбук. Общо 53 мнения, разпределени по следния начин:

"Отнесени от вихъра" - 6 гласа
"Любов по време на холера" - 6
"Гордост и предразсъдъци" - 5
"Ана Каренина" - 4
"Опасни връзки" - 3
"Майстора и Маргарита" - 3
"Ромео и Жулиета" - 3
"Брулени хълмове" - 3
"Птиците умират сами" - 3
"Джейн Еър" - 2
"Любовникът на лейди Чатърли" - 1
"Аутопсия на една любов" - 1
"За кого бие камбаната" - 1
"Английският пациент" - 1
"Граф Монте Кристо" - 1
"И.М." - 1
"Да се обичаме с отворени очи" - 1
"Дафнис и Хлоя" - 1
"Осъдени души" - 1
"Казабланка" (филмът е по тази пиеса и е получил Оскар за най-добър сценарий) - 1
"Трима другари" - 1
"Лолита" - 1
"Дружба от векове за векове" (иронично напомняне за пропагандна книга уж от Тодор Живков за отношенията между България и СССР) - 1
"Библия" - 1
"Игра на тронове" - 1

А вие помните ли? И какво?

Книги: "Записки по революцията и "Началото на прехода" 

Автор: Евгений Дайнов
Представя: Георги

Вечерта на 14 януари 2016г. бях в клуб "Перото" в НДК, където Евгений Дайнов представяше новата си книга - втория том от спомени и наблюдения за миналото под името "Началото на прехода" (1989 - 1996).

Тогава Дайнов каза много неща, но между тях ме впечатли ето това:

Kомунистите чрез ченгетата, мафията и медиите, които създадоха, спечелиха битката за паметта за 45-годишния комунистически режим. Затова сега децата чуват от родителите си само това, че тогава е било много хубаво и хората са имали всичко.
Сега обаче важна е битката за паметта за изминалите 26 години от прехода. Тази битка не бива да загубим.

Първият том се казва "Записки по революцията" и е романтично-хъшлашки. Езикът е образен, повествованието е изпъстрено с диалози и цветисти описания. Все едно седи пред теб на маса, пие бира и ти говори - само на теб. А за какво? Дайнов разказва за детството и младостта си, поделени между София, Москва и Лондон. Прави интресни съпоставки между трите града и трите страни.

За оскъдицата в Москва. За свободната игра в София. За субкултурите в Лондон (завиждам, че е бил на концерта на Цепелин, представящ Physical Graffiti).

Разказва и как в него се е изградил Аз-образът на перманентния революционер - бунтовника извън калъпа, който не желае да приема на готово дадените му авторитети. Революционните му пориви се люшкат между Троцки и Че Гевара, докато накрая разбира, че в комунизма добра революция няма. Познавам хора, които с наслада биха натрили носа на Дайнов с въпроса "Абе какъв демократ и антикомунист си ти, като си хойкал по Москва и Лондон, а на нас не ни даваха да си покажем носа по-далеч от Румъния?" Отговорът е лесен: Дайнов е син на заместник-главния редактор на в."Работническо знаме" - официалният партиен орган на БКП. Изпратили са Дайнов - баща първо да създаде кореспондентско бюро в Москва, а след това в Лондон, а той е взел семейството си. Така че Дайнов - син не е от тези, които са закърмени с антикомунизъм (както съм например аз - през 80-те вкъщи слушахме "Свободна Европа" и "Дойче веле"). Евгени Дайнов е от тези, които са имали възможност покрай позицията на семейството си в Партията да наблюдават, да осмислят и да сравняват различни общества и процеси, и на тази основа да си изградят отношение и да заемат позиция. Всъщност децата на комунистите станаха капиталисти 1) защото имаха повече информация от останалите и 2) защото имаха повече връзки точно те да вземат парите и да създават бизнеси. Ами чест му прави на Дайнов, че не е избрал този път. А като четеш книгата, откриваш, че е срещал толкова много образи, които след това играха важни роли в държавата, като например готиният Александър Божков и злокобният Георги Първанов. 

Вторият том "Началото на прехода" е съзнателно-хъшлашки. Всъщност, когато авторът каза, че битката за миналото е изгубена, си мисля, че това е само защото хората не правят връзка между комунизма и последвалия преход, и че кукловодите на прехода са с генезис в комунизма. Вторият том обхваща доста теми, за които комунистите, ченгетата и мафията, която си създадоха, не искат Вие и децата Ви да знаете или да си ги спомняте:

• За времената на първите неформални опозиционни движения, но и за внедрените в тях агенти. 
• За нагласения преход.
• За мутрите "застрахователи". 
• За правителствата на Беров и Виденов. 
• За голямото пране на пари и трансформирането на политическата власт в икономическа.
• За надеждата и вярата, с която обикновените хора посрещнаха промяната, и за това как комунистическата олигархия успя да убие ентусиазма им. 

Всъщност, двата тома, и особено вторият, са за това защо, аджеба, сега сме на това дередже. И отново се нареждат герои, които познаваме като актьори на прехода: Филип Боков (представител на младата социалистическа аристокрация), Волен Сидеров (някога главен редактор на в."Демокрация"), Соломон Паси, Петър Берон, Филип Димитров, Жельо Желев, че даже и Илия Павлов (както си призава Дайнов, май по това време е прекалил с ходенето по коктейли, та се е запознал с доста сенчести личности)...

Препоръчвам и двете книги на всички, които искат да си припомнят последните няколко десетилетия от живота ни - представени по начин, който няма да срещнете нито в учебниците, нито в жълтите медии. 

И вече се готвя за следващия трети том, обхващащ времето от 1997 до 2017.

"Легенда за яснооките" - ревю от Ели

Автор: Христо Милков

Представя: Елисавета Георгиева

Първото ми добро впечатление от книгата беше от красивия дизайн на корицата и името на книгата, което асоциирах с приказка за благородни и смели хора. Очакванията ми се разминаха със сюжета, но въпреки това останах приятно изненадана и се влюбих в прекрасния свят, който Христо Милков бе описал, за да разкаже една завладяваща история за своя род. 

Кой е авторът на произведението - Христо Милков? Бивш командос от тайните спец служби на поделение "Тихини". За всеки поне малко запознат с историята на тази военна част, ще стане ясно, че авторът има интересна биография на добре обучен военен, който почти целия си живот е посветил на физическата си подготовка за оцеляване в трудни условия, изпълнение на опасни и животозастрашаващи специални мисии с цел защита на родината ни. Затова и не е чудно, че основната идея на романа е именно любовта към България и семейството. Авторът започва да пише на сравнително късна възраст - 58-годишен. За мен беше изненадваща лекотата и майсторството, с което писателят реди историята. 

Светът, в който се развиват събитията, около 1828 година, е първичен, ухаещ на земя и билки, изпълнен със звуците на народните песни на хората, които умеят да работят здраво и да се веселят подобаващо, лишени от преструвките на съвремието. Историята е базирана на кратки сведения за рода на авторa. Петър Гюнгюрмеза (името означава от турски светъл и лъчезарен човек) е един от най-завладяващите персонажи в книгата. Останал от малък сирак, чрез упорита работа, талант и добро сърце, придобил имот и добро име. Станал първи човек на село Иридже, намиращо се до Ямбол. Историята, развила се през този период в България е основната тема, която определя трагичните събития, които сполетяват семейството на стария Гюнгюрмез. Колко добри очаквания и надежда са били разбити от Руското правителство след освободителната за Гърция война срещу османските поробители. Руските войски минават през българската територия и биват посрещани като освободители, но имперските планове са други. Свободата ще бъде само за гръцкия народ, а българите са оставени отново под владичеството на султана. Този трагичен развой на събитията са причина много българи (около 140 000) да напуснат родината си. Те са били и допълнително стимулирани от имперските представители да тръгнат на опасен дълъг преход, за да се заселят в руските неплодородни земи на Бесарабия. Император Николай I се е надявал този трудолюбив и красив народ да облагороди пустеещите руски степи. Един от тези, които виждат в това начинание предателство към родния край е Петър Гюнгермеза и той преживява тези събития трагично. Духом и физически изнемогва. Като не на себе си, обикаля от село на село и убеждава своите сънародници да не напускат родните си места. Неговите думи сякаш звучат и сега към всички тези, които тръгват към чужди държави с измамната надежда за по-добър живот. Земята, която свише ни е дадена е най-голямото ни богатство. Тук планините, реките, горите, плодородните ниви, всички те подарени ни от Бога, са безценни дарове, който ни хранят, дават сила, носят легенди и сякаш говорят за славните отминали времена на народа ни. Зареял поглед там във времето на тази епоха, писателят ни подканва да видим поуките в историята която непрекъснато се повтаря. 

Българите трябва да разберат, че историята не само се чете, но тя се и пише от самите тях. Трите стълба, които са крепяли според автора народа ни, са Патриотизма, Православието и Рода. Ако загубим упора в тези три стълба, народът ни е обречен на гибел и забвение. Разкъсвайки връзките си с Бога, семейството и родната земя, ние губим нашия духовен компас. Завлечени по разните краища на света, нашите сънародници вегитират в унеса на сладникавата приспивна омая на чуждия свят на други народи. Нашите възрастни родители като стария Гюнгюрмез плачат и викат от върхарите на планините "Майчице Родино, свършено е с тебе!"

„Магьосникът от Землемория“ - ревю от Мариана

Книга: "Магьосникът от Землемория"
Автор: Урсула Ле Гуин
Издателство: "Георги Бакалов" - Варна 
Година на издаване на български: 1984

Представя: Мариана

   
Спрях се на „Магьосникът от Землемория“, защото  попаднах на класация в нета, в която книгата беше в първата тройка на най-добрите фентъзи поредици. Разгръщайки страниците,  се почувствах така, сякаш съм дете и някой ми чете приказка.

Но това е приказна история само на пръв поглед. Всъщност е разказ за вечната битка между доброто и злото,  в който доброто трябва да победи, за да не потъне човечеството в мрака на злото. Една цветна и увлекателна история за духовното израстване, до което достигаме след много загубени битки, за да спечелим войната – онази със собствените ни слабости.

Остана ми този цитат: „С нарастването на истинската сила на един човек и с разширяването на познанието му, пътят пред него се стеснява и той започва да върши само и единствено това, което трябва, без да избира.“

Тази книга е едно обещаващо начало за дълга поредица от увлекателни истории, изпълнени с тайнства. Истории от света на магията, в който ще попаднем, за да осъзнаем, че каквото и да ни сполети, с когото и да ни срещне съдбата, човешките възможности са неограничени тогава, когато онова, което ни води, е доброто във всичите му измерения.

За Стоедин и за цената

Ще се върна някъде назад във времето - в 2003-4-а година, когато написах една вълшебна приказка, в която главният герой се казва Радивой. Избрах името от една стара книжка с меки корици и джобен формат на име "Имената на българите от А до Я", където е пълно с безчет прекрасни имена, които дедите ни са носили през Средновековието. Та този Радивой е добър и смел момък, който трябва да мине куп препятствия и обрати, за да намери живата вода. Общо взето, стандартна вълшебна приказка по схемата на Проп. Изпратих приказката за мнение на стария ми приятел Жоро Бирата и той ми отговори с едно изречение "Адаш, абе това твоето е като "Приказка за Стоедин." Хич не е насърчително след толкова вдъхновен труд да ти кажат, че си повторил нещо. Но все пак тази обратна връзка беше повод да науча за - както се оказа впоследствие - чудесната книга на Никола Русев "Приказка за Стоедин".

Ще представя приказката за Стоедин в три измерения: стил, сюжет и характер на героя. 

Като стил, "Приказка за Стоедин" използва много заемки от архаичния българския говор, все едно се връщаш нейде назад във вековете. Но не, това не е въздигнат стил в духа на плетение словес, все едно го е писал средновековен книжник. Това е лек, простонароден език, който закачливо намига към читателя. Русев пише с огромно чувство за хумор и понякога в най-драматичния момент може да се усмихнеш на някое прилагателно или на име като Пулейко. Русев е бил режисьор, мечтаел е да филмира приказката си в много епизоди, и на моменти буквално имах видения как точно би се разиграла дадена сцена. Толкова образен е езикът на разказа. 

И тук е моето вътрешно терзание. От една страна, харесвам този стил. От друга страна, през цялото време имах усещането, че той разваля мистиката на фентъзито, че изтрива вълшебността. Но това си е мое усещане, може би поради вече изграден стереотип в мисленето за вълшебните приказки и за фентъзи жанра. Във всеки случай стилът не е дълбок и пълен с метафори като на Толкин, не е и точно британския хумор на Тери Пратчет. По-особен е, като кацнал бръмбар на трънка. 

А може би лекотата на стила не ми допада съвсем, защото Русев е създал изумителен сюжет и през цялото време съм си представял, че сюжет като този и идея като тази, положена в основите на приказката, заслужават нещо по-епично и величествено като стил? Та, като казах сюжет, редно е да го представя. По-горе споменах, че имаме дълго и трудно пътешествие, пълно с най-неочаквани препятствия и обрати. Има и една девойка (как иначе!), заради която героят тръгва на път. Това само по себе си не е новост, но сюжетът е силен и драматичен с една особеност - Стоедин е орисан да живее сто и една години. За да мине през някои препятствия, за да получи някаква информация, за да може да продължи към заветната си цел, понякога му се налага да плаща. И той плаща с години от живота си. За разлика от класическите приказки, тук изпитанията не са заради някаква крайна полза на героя, нито за собствената му слава, за обещаното половин царство и ръката на царкинята. Тук, колкото повече приближаваш финала, толкова повече се разделяш с мисълта, че ще свърши с "... и три дни яли, пили и се веселили." 

Централната идея, скрита в сюжета, е за борбата между Доброто и Злото. За да победи доброто, е нужно усилие. В случая със Стоедин, победата на Доброто минава през личната му саможертва, през това да отдаде живота си, за да спаси любимата си. И това е втората идея на историята - за саможертвата, за себеотрицанието заради спасението на Другия. И ако при първите две-три изнудвания от негодниците, които среща, нещата минават сравнително леко и приемливо... и себеотрицанието не изглежда толкова страховито (да, разделил си се с 30-40 години, но все пак си още на двайсетина, имаш ехей още колко дълго да живееш)... с времето изнудванията стават все по-брутални, мръсниците - по-нагли, а жертвата му - все по-голяма. До момента, в който плаща с последната му останала година... и вече е прегърбен, побелял, набръчкан, уморен и победен старец. 

Ето тази саможертва е отговорът на въпроса какво ме вълнува в "Приказка за Стоедин." Нали обичаме да казваме, че истинската любов е, когато искаш другият да е щастлив, дори далеч от теб, дори да се разделите, дори да те няма. Е, то звучи хубаво, но лесно ли се постигна? Да дадеш целия живот пред себе си, за да спасиш момичето, което обичаш? А дали такава саможертва си заслужава? А дали тя, вкаменената Невянка, го заслужава? Бих ли го направил аз?

Такива въпроси сигурно биха минали през умовете на мнозина читатели. Минаха и през моя. Може би са минали и през ума на Стоедин, докато носеше кръста на избора си и раздаваше живота си. И това е третото измерение - характерът на героя, поведението на героя, което прави приказката толкова грабваща. Какъв е Стоедин? Общо взето, като в повечето романтически истории, Стоедин е завършен образ. Завършен образ не значи съвършен образ, разбира се, но Стоедин е завършена личност с устойчива ценностна система - той е помагащ, щедър, споделящ своето, не е алчен, не ламти за власт, държи на думата си, стреми се да не вреди на другите и т.н. И още една заемка от романтизма: малко се знае за миналото му, то остава замъглявено и неясно. Самият той споменава в началото, че е преживял какво ли не, и толкова. В историята има няколко момента (мисля, три), в които и Стоедин се пропуква и показва човешки слабости. И се отклонява от целта, като се запива с цял отбор юнаци, и става заядлив и сърдит, когато в един момент даването на годинките май му се струва твърде висока цена, и се отчайва, когато е по-близо от всякога до целта. Но Стоедин излиза от тези емоционални сривове по различен начин. И всеки път става поне с малко по-силен духом, и по-осъзнато започва да плаща цената. 

А тази цена ми напомня за една вечер в Гетсиманската градина, когато Някой по човешки казал "Ако може, нека ме отмине тази чаша... но ако не може, нека е така." Така и Стоедин приема, че ще плати цената. Ще даде живота си за някого. Което пък ми напомня за един разказ на Иво Иванов, в който се казва следното: 

Задайте си този въпрос: Имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено тъй като това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте. 

Това, на което ме научи - естествено нереалистичният, идеализиран, приказно-вълшебен Стоедин - е, че всяко хубаво нещо има цена, и от това колко сме готови да платим за него, се разбира колко е наистина важно за нас.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - 

Послеслов: 

След като съм чел вече два пъти книгата на Никола Русев, смятам, че мнението на Жоро Бирата не е съвсем вярно. Доколкото има общо в сюжета и героите, то е замесването в някаква сложна любов и пътешествието за живата вода, но това са мотиви, стари като света, така че съвестта ми е чиста. Ако един ден издам приказката за Радивой, ще видите, чс тя свети със собствена светлина. И че ако не друго, стилистично съм далеч от Никола Русев. :)

Християнският прочит на „Властелинът на пръстените“ от Джон Толкин

Книга: "Властелинът на пръстените"

Издател: Бард

Представя: Елисавета

„Властелинът на пръстените“ – една много известна трилогия и завладяващ филм. Защо избрах точно нея, за да я представя в темата за фентъзи жанра?

Може би, защото сме в навечерието на най-светлия и радостен християнски празник - Рождество Христово, а началото на Задругата в книгата е точно на 25 декември. Случайно ли е това? Още по-интересно е да се знае, че унищожаването на пръстена става на 25 март, когато по католическия календар е друг важен християнски празник – Благовещение. По старата традиция този ден през средновековието е бил също определен за празника Пасха.

За непознатите с биографията на Толкин, това би звучало като случайност, но не е така. Тези препратки са ясен знак от авторът за неговата дълбока религиозност.

Животът на на малкия Джон е бил труден. От 3 годишен остава без баща и без подкрепа от близките си роднини. След време казва за своята майка, че тя за него е била истинска християнска мъченица. Майка му изоставя традиционната за Англия протестантска вяра, защото видяла в католическата църква величието на литургията и най-вече спасителното действие на тайнството причастие. Решението на майка му да бъде част от католическата църква се посрещнало с неодобрение от близките им протестанти. Тя била изоставена. Грижата на семейството ляга изцяло на плещите й. До края на живота си Толкин остава верен на католическата църква и вярата в Христа била основната ос в живота му.

Много хора се объркват от неговите приказни персонажи – магьосници, елфи и гноми и почват на подражават повърхностно на неговия стил, но книгите, които той е смятал за приказка (малко по-дълги от обикновено) са всъщност израз на неговия християнски мироглед за добродетели като – смиреност, доблест, вярност и неумираща надежда за победа над злото. Християнската тема не е така ясно описана както в произведенията на неговия приятел Карл Луис. Интересно е да се знае, че Луис става християнин благодарение на Толкин. Темата за християнството е дълбочинна в трилогията. Авторът не е искал да създаде илюстративно богословие. Без нито една директна препратка към Божието слово, читателят усеща Божествената светлина в целия този приказен свят.

Друга голяма любов на Толкин са езиците. Той е бил изключителен лингвист, до такава степен, че сам е измислил език. А когато е създал език е пожелал и да измисли народа, носителя на езика, защото двете са неразривно свързани. Ето така се заражда идеята за неговите приказни книги. Ще се опитам да акцентирам на няколко основни теми в произведенията му.

Темата за невидимия, но всепроникващ навсякъде Творец

За да се разбере, че основният главен герой в книгата е  самият Илуватар – Творецът на цялото съществувание, трябва да се прочете книгата „Силмарилион“, която по настояване на Толкин, е трябвало да съпътства трилогията. След 3 години убеждаване на издателите, които са били уплашени от големия по обем материал, Толкин разрешава да бъде отпечатан „Властелинът на пръстените“ без „Силмарилион“. Чак след смъртта му, синът му издава книгата, която е била предмет на най-много негови корекции. Никъде в трилогията не се споменава Илуватар, но неговото присъствия е осезаемо. За всемогъществото му в книгата се казва:

„Изрекъл тогава Илуватар:

— Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи.“

Темата за свободната воля

Спомняте си момента,  в който героите от задругата стоят мълчаливо с наведени глави. Не е по силата на войните и дори на елфите да поемат тази голяма отговорност да бъдат носители на Пръстена. Фродо усеща нещо неизказано - единственото възможно решение. Въпреки своето чувство за слабост с тих гласец казва: „Аз ще понеса Пръстена, макар и да не знам пътя.“ и чува отговорът на Елронд: „Мисля, че тази задача е отредена за теб, Фродо…Ала бремето е тежко. Тъй тежко, че никой не би могъл да го възложи на чужди плещи. Не го възлагам на твоите. Но ако го поемеш доброволно, бих казал, че изборът ти е правилен.“ 

Фродо в последствие сам се отделя от групата придружен от слугата си Сам, осъзнавайки, че Пръстенът е много изкушаващ за другите от Задругата и решава сам да рискува живота си с цел успешното изпълнение на задачата.

В съвсем пълен противовес е въздействието на Саурон и влиянието, което оказва над неговите подчинени чрез Пръстена. Самият Пръстен е образ на идеята за абсолютната власт, която според Толкин е самото зло. В многообразието, което е в хармония със замисъла на Твореца е доброто. Всеки опит за надмощие води до дисхармония и развращава. (Препратка към „Силмарилион“ – Илуватар задава тема на Айнурите и те в хармония изпяват песни, които сътворяват един нов свят - Арда. Мелкор единствен извисява глас и се опитва да заглуши основната мелодия) Всъщност орките нямат собствено сътворение – те са изпаднали и извратени елфи. Назгулите също са били древни царе, превърнали се в злобни духове.

Героите са изкушени да използват Пръстена, защото притежава голяма сила. Но използвайки го, те малко по-малко изгубват своята свобода и стават подвластни на него. Влизат в полезрението на Саурон, точно тогава, когато ползват неговите инструменти – пръстен или кълбо. Ако ползваш методите на врага (както някои хора оправдават постъпките си, че целта оправдава средствата) ти влизаш в полезрението на злото и му ставаш подвластен. В посланието си до Ефесяни, апостол Павел призовава християните да използват Божиите оръжия – истина, правда, вяра и готовност за благовестие на мир, за да победят злите духовни сили.

Темата за прошката

Фродо е преследван от Ам-гъл, който е изцяло запленен от Пръстена. Жестокостта на съществото изгубило, своя предишен хобитски образ, води двамата приятели към сигурна смърт. В повратния момент на осъзнаване на неговото двуличие и злоба, Сам иска да убие Ам-гъл. Фродо го възпира като подсъзнателно предполага, че неговата роля в цялата история не е приключила. Единствено той може да изпита жал към това същество, защото тежестта на Пръстена тегне и на неговите плещи. Фродо го пощадява. Именно тази проявена милост му спасява живота и води самата история до добър край. Тук е показано едно от блаженствата, които Христос благовестява на народа: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“ Матей 5:7

Популярни са и следните думи на Гандалф от книгата за прошката: "Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата."

Темата за разкаянието

Тази тема е силно изразена в историята на Боромир. Силен и пламенен младеж, който копнее да притежава Пръстена за да го използва за своите на вид „благородни цели“ След като сам се разкайва за своята слабост, малко по-късно Боромир загива, защитавайки хобитите Мери и Пипин от ненадейно нападение от орки в горите в подножието на Амон Хен. В житията на светците има примери за хора, които са грешни, но в решителния момент жертват живота си в името на висок идеал.

В предсмъртния час на Боромир, Арагорн му казва: „Не, ти не се провали. Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен.“

Темата за приятелството и жертвоготовността

„Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ Йоан 15:13

Сам е този верен във всяко изпитание приятел, който се е извисил над себичното естество на вечно пируващите весели хобити. Оставяйки любимата си, той потегля в това тежко пътешествие с Фродо и го съпътства до самия му край.

Сам казва в един труден момент: „- Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя. И ще отнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето.“

Темата за малките хора, които могат да преобърнат историята

„Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, -

та никоя плът да се не похвали пред Бога.“ 1 Коринтяни 1:27-29

Главният герой е едно малко същество – хобит, което никога не е излизало извън пределите на своето Графство. Той носи върху плещите си съдбата на целия свят. Образът  не е идеализиран и е описан с неговите слабости и лутания. Дори в края на пътешествието пред огъня на вулкана Ородруин, Фродо не успява да хвърли пръстена. Тогава жеста на милост към Ам-гъл се оказва спасителен за него. В крайна сметка не чрез неговите сили, а чрез промисълта на Провидението, историята бива доведена до своя добър край.

С унищожаването на пръстена приключва епохата на елфите и започва новата епоха – тази на хората. Затова замисъла на Толкин е този момент да бъде точно на Пасха – Възкресение Христово, когато започва новата ера на човечеството, след спасителната жертва и възкресението на Христа.

Възстановен е на престола законния наследник на Обединеното кралство на Гондор и Арнор – Арагорн, наследник на прославен род. Неговият праотец Исилдур съгрешава и е виновник за падението на империята. Арагорн въстановява величието на човешкото царство. Тук е много ясна препратката към Христа, който идва на земята, за да възстанови и изцели падналата човешка природа. Ето откъс от сцената с короноването на краля:

„Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:

— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.

А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше.“

 Започва новата ера символ, на която е и възстановеното Бяло дърво.  Светът на елфите и митичните герои остава в миналото. Толкин разбира, че мъдростта от древността и митичните сказания са само един преход към Новото време, в което човек придобива подобаващато му място в сътворението чрез възкресението на Христа и победата му над сатаната.

Човешките религии като „Ню ейдж“ търсят извор за „познание“ в мистичното и в древните практики, но това е само един момент от историята на човечеството, което има за цел да доведе всички пред нозете на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Пълнотата на познанието е дадено на човечеството чрез въплатилото се Слово. Затова и на празника Рождество Христово в църквата се пее тропара:

„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе!“