"Три ябълки паднаха от небето" - ревю от Ели

Книга: Три ябълки паднаха от небето 

Автор: Нарине Абгарян 

Издател: Лабиринт

Година: 2016 

Представя: Ели 

С първите думи от книгата си „Анатолия Севоянц легна да мре в петък“, писателката Нарине Абгарян подготвя своя читател, че книгата, която държи в ръцете си, ще го изуми. Смъртта е нещото, което се случва обикновено в края на една история, а тук започвайки с нея,  Абгарян разгръща приказката на човешкия живот, започвайки от смъртта и завършвайки с раждането на нов живот. 

Книгата много напомня на книгата на Виктор Франкъл „Човекът в търсенето на смисъла“. Приликата не е в сюжета, нито в героите. Приликата е точно в зададената в името задача – намиране на смисъла в живота на човек, преминал през тежки изпитания, напомнящи на истински ад под небето. Прочитайки първата глава, която описва живота на хората в едно малко село, наречено Маран, читателят не може да не възкликне като Йовковия герой „Боже, колко мъка има в този свят, Боже!?“. 

Маран не е село с точно определено географско местоположение. Той е средоточие на всички подобни малки населени места и на всички човешки съдби в този свят. Разказвайки историята на Анатолия, преплетена със съдбите на всички нейни съселяни, в този водовъртеж на образи ние ще съзрем някъде там и самите себе си. 

Едно място, населено от хора, живи и мъртви, кучета, белоснежни пауни и ангели. Там някъде на ръба на огромната пропаст, в която всяка година пропадат големи ледени блокове, заедно с животите на много хора, които остават след себе си малцина старци, които да тъжат. Място, в което мъртвите са по-щастливи от живите. 

В това място, преминала през болката на смъртта, нещастната любов и загубата дори на последната утеха – книгите и любимата си работа, за Анатолия не остава нищо друго, освен да се приготви да умре след първите признаци на тежка болест. По-късно самата тя признава, че не самата болест я е накарала да чака смъртта, а умората от живота. 

Тази книга за мен е лек за човешката душа. Тя е балсам и терапевт, защото в нея е скрита надеждата, че трудностите, които преживяваме, са само част от нашия живот. Някъде там дебне и ни очаква щастие и нашата задача е да устоим и да го дочакаме. 

Краят на книгата свързва цялата история в една непрекъсната нишка чрез думите: 

„точно преди година и един месец… Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко прекрасни неща я чакат в бъдещето…“ 

Защото мъката и щастието са като морските вълни в морето на човешкия живот. В един момент си на върха на вълната, а после падаш с грохот в буйния водовъртеж на морското дъно и така докато не пристигнеш в тихия пристан на лазурния бряг. 

Не бих могла да опиша колко прекрасни са образите на всички герои в тази книга, всеки по своему неповторим, благороден и добър. В това красиво място, в което хората винаги ще споделят топъл чай и хляб с ближния, мъката не може да царува вечно,  защото Бог е там, където все още невидимите нишки, които свързват хората не са прекъснати, както казва в миг на умиротворение Анатолия. 

Всяка глава от книгата е посветена на една ябълка. Трите ябълки, които слизат от небето са маранско сказание: „Една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто.“ Видял – разказал - повярвал. 

В тази книга всеки получава своята награда, идваща от Небето, само ако има вътрешния взор за да види, смелостта да сподели видяното, за да повярва той и тези, които вярват и се надяват на доброто.

Клубна среща септември 2019

Дойде септември и след лятната ваканция започна читателската учебна година. Ние четохме и през лятото, но беше трудно да се съберем и да говорим за книги. Сега обаче се случи - в топлата и слънчева неделна вечер се събрахме при Гергина и възродихме читателския дух на клуба. А за това ни помогнаха бирата и виното, сиренето, кашкавала, тиквеника и хинапа. 

Списъкът с книги: 

Юз Лешковски - Светлина в края на дулото

Владимир Зарев - Чудовището 

Рех Бредбъри - 451 градуса по Фаренхайт 

Lewis Carroll - Complete Illustrated Works 

Орлин Тодоров - Разбиране и интерпретация в психоанализата 

Кристин Димитрова - Сабазий 

Йордан Радичков - Сибирски тетрадки 

Мадлен Алгафари - Поправителен за родители 

Чарлз Бакстър и Питър Търчи - Да поставиш дявола на колене 

David Brooks - The Road to Character 

Анонимен отзив за "Кула от лъжи"

Бележка: Анонимен читател е коментирал под ревюто за "Кула от лъжи". Диалозите и споделянията между нас, читателите, са важен двигател за развитието на литературата. Защото тя е социален феномен - историите ни свързват, вълнуват, замислят. А българската литература заслужава такъв подтик! 
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Книга: Кула от лъжи 

Автор: Виктор Стоянов 

Издател: Развитие

Година: 2018 

Представя: Анонимен коментатор

Не съм голям фен на криминални романи, но "Кула от лъжи" определено ме грабна. След първоначалния шок и кръвопролития беше лесно да се потопя в историята. Авторът описва реални ситуации и събития или поне биха могли да бъдат. Сякаш четеш история зад кулисите на новинарските емисии. С риск да прозвучи феминистично, най-много ми харесаха силните женски образи, всяка със своите особености, не мога да определя коя ми е любима. Тяхната непримиримост, интелект и устрем да се справят с всяко предизвикателсто, колкото и травмиращо да е то, са вдъхновяващи.

Любел Дякоf - "Сюжети"

Поезията на Любел Дякоf е като шарен чорап, съчетал "каращи" се цветове. Така в една книжка като дебюта й "Сюжети" можем да срещнем сакралното и профанното, грубото и нежното. Стихотворенията в стихосбирката са обособени в три дяла: драма, еротика и трилър. Какво ме впечатли? 

Младата поетеса е представител на т.нар. Поколение Z и заслужено си намира фенове от своята генерация - говори по тяхному, показна е по тяхному, включително и във Фейсбук. Сега се замислям: те всъщност умеят ли да се любят, или се чукат?

Г-ца Дякоf е майсторка на кратката форма - бързина и директност на експресията, откровеност на изказа, на моменти дори затрогващ патос. Определено можеш да изпиташ нещо и да се замислиш.

Стихосбирката "Сюжети" показва, че поетесата има талант и избира някои наистина важни и силни теми (не само за своето поколение - за всички, които са били на 25), които не се притеснява да изследва и представя отвъд казаното преди.
Има нещо много хубаво в стиховете й, но също и нещо, което би било добре да промени. 

Прави ми впечатление на моменти излишния стремеж към оригиналничене и парадиране, като че ли не може да намери своя образ, своя глас, своето малко място в света, та затова се опитва да ни провокира и да ни каже: "Вижте ме, чуйте ме, възхитете ми се, аз съм тук!" 

А така се държат малките момиченца, когато искат нещо или когато са разочаровани. Та така - шепа талант и щипка инфантилност в едно - това е "Сюжети."

"Пътешествия с Чарли" от Джон Стайнбек - ревю от Георги

Книга: Пътешествия с Чарли
Автор: Джон Стайнбек 

Преводач: Кръстян Дянков
Издателство: Държавно издателство - Варна
Година: 1965

Представя: Георги

Изкушавам се да кажа, че ако някой ден имам каравана, ще я кръстя "Росинант." Но знам, че няма да го направя, защото ще е жалка кражба от Стайнбековата история и неговата мощна кола с фургон, с която кръстосва Америка преди близо 60 години. Така че ще трябва да измисля друго име. 

Прочетох "Пътешествия с Чарли" около двадесет години, след първия и единствен път, в който я четох изцяло. Не помнех почти нищо - само смътното усещане, че е хубава книга, че ми е било приятно да я разлиствам и да прекарвам времето си в света, описан от автора. И сега усещането се повтори. Хареса ми как пише Станбейк, харесаха ми и разсъжденията му.

Разбрах, че един пътепис не е задължително да бъде много детайлен и описателен за местата, през които се минава. Че всъщност пътеписът не е туристически наръчник с висока степен на достоверност, а свободно течащ поток от мисли и асоциации, от личните субективни преживявания и впечатления на автора. Така можеш да отделиш повече място на отделителните навици на пудела Чарли, отколкото на цял щат. Всъщност един пътепис казва повече за автора му, отколкото за местата, през които преминава.

И понеже подзаглавието на книгата е "Аз търсих Америка", справедливо е да кажем, че в такова пътешествие човек и без да иска, търси и намира много от себе си.

Доста от случките в книгата заслужават споменаване, анализ и разсъждения. Ще спомена две.

Първата е от разказа за среща с някакви местни жители по пътя на Стайнбек. Говорят си за политика и за избори и единият казва "Никога не е било така. Никой не казва как ще гласува - всички мълчат и нищо не казват. Досега такова нещо не е бивало." И се сетих, че нещо подобно се случи с избора на Тръмп за президент. Анкетите даваха предимство за Хилъри Клинтън, но внезапно се оказа, че Тръмп категорично печели. И впоследствие стана ясно, че някои от неговите избиратели при социологическите проучвания са скрили намеренията си, заради масовите критики от водещите медии срещу Тръмп, които карали привържениците му да се чувстват като ограничени глупаци. Хората предпочитали да скрият истинските си предпочитания дори пред анкетьорите, за да не приличат на тъпанари, но останали сами, гласували за противоречивия републикански кандидат.

А втората е от една среща с квебекски канадци - Стайнбек ги нарича "канадски французи." Писателят среща тези труженици - мигранти, които идват като сезонни работници в северните щати, и споделя с тях бутилка отлежал френски коняк - някакъв ароматен шедьовър, който кара хората да се чувстват като братя. И наистина, колко е хубаво да срещнем хора, които може да са различни от нас, но да изпитаме чувство за общност, уважение към живота и труда им, към малките неща, които носят в себе си. И колко рядко се случва да е така. А пътуването изглежда помага, защото ни извежда от обичайното ни съществуване и ни прави странници. И така е по-лесно да погледнем другите странници, а може би и да намерим общото между нас, а не различието.

Мда, много анекдоти и теми, които зачеква авторът, остават актуални и извън конюнктурата на конкретното време и място. И това е естествено, защото сме само прашинки във времето и пространството, а големите човешки теми в живота на човека не се се променили особено през хилядолетната история на нашия вид. Но отвъд тази баналност, завладяващ е начинът, по който Стайнбек ни напомня и показва това, както е вълнуващо и това, че без морализаторстване ни напомня, че в тази човешка орисия има и надежда - заради мъничкото в човека, което е божествено, а не човешко.

Клубна среща март 2019

Този месец чествахме две години от създаването на клуба. Изминаха неусетно, уж между другото, а всъщност запълниха празнина, която може би преди не сме осъзнавали. И като читатели, и като хора, които искат да споделят с други като тях.

Темата днес беше пътуване, пътешествия и приключения, но не се ограничихме само до нея.

Книгите:

Джон Стайнбек - Пътешествия с Чарли
Нарине Абгарян - Манюня
Черил Стрейд - Моето прключение в дивото
Хавиер Мариас - Така започва злото
Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной
BBVA - There's a future: Visions for a better world

Taзи сбирка ни донесе и нов член: Теодор, който е ученик в димитровградската ПМГ и ни разказа впечатленията си от "1984" на Оруел, откъдето пък се отприщиха спомени и размисли за комунизма.

Критика на "Камбаната" от Недялко Славов

Книга: Камбаната
Автор: Нядялко Славов
Издателство: Хермес
Година: 2016

Представя: Ели

В едно интервю Недялко Славов споделя, че „Камбаната“ е историята на бащиното му село, но това според него е история и на цяла България. Името на романа „Камбаната“ като източник на предупредителния сигнал при бедствие и символ на вярата, не е избран случайно от автора. Писателят сам споделя, че чрез романа си искал да алармира за сериозните проблеми в нашата страна.

В действителност проблеми има и е достатъчно да погледнеш новините и блесват с пълна сила, но не бих се съгласила с крайностите, които авторът описва. 

Питам се с какво толкова се впечатлиха голяма част от читателите в България? Книгата е преиздавана няколко пъти, има награда на издателство „Хеликон“. Авторът е напипал слабостта на повечето от съвременните българи – да разсъждават песимистично и да определят мръсния и пошъл език за новаторски. Учудващо за човек, който е слушал през детството си предимно класическа музика в панелен блок, пълен с простаци (това са думи на Славов), как стига сам до просташкото. Славов е човек на крайностите и такъв е и за мен романа. Може би и точно това е целял, не знам. За него жените са к*рви, циганите са наркобарони и главорези, свещениците са коцкари и пияници. Няма да преразказвам сюжета на книгата, който е известен на мнозина. Цялата история лъха на безнадеждност и на смърт. Аз не намерих онази светлина и онази идея, която запалва в човек искрата на надеждата и вярата, и която му дава сили да продължи напред и да промени настоящето към по-добро.

Гръмкото тръбене, не е в повечето случаи гласа на Истината. 

В заключение: Не вярвайте на всеки, който бие камбаната, защото не знаете към какво ви призовава!