"Павилионът" от Пърл Бък

Автор: Пърл Бък
Издател: Хермес
Година: 2015

Представя: Маргарита Георгиева

Темата на последното ни четене беше Китай. Един далечен и обвит с мистериозност свят,  за мен малко известен, може би защото винаги е попадал в сянката на Япония.

Книгата, която се опитах да представя, е написана от американката Пърл Бък, която израства в Китай. Разравяйки популярните инфо сайтове, разбрах, че Пърл Бък получава Нобелова награда за литература през 1938 г и има богато литературно творчество.

 Книгата, за която ще ви разкажа накратко, се казва „Павилион за жени”.        

Да започнем със заглавието, оригиналният вариант е Pavilion of Women. Видях заглавието на английски, едва след като прочетох книгата, и се чудя дали моят прочит не би я назовал по-скоро „Павилион с жени”, но разбира се право на преводача е да даде име.

Да, основните коментари по време на срещата ни бяха свързани с това какво е било мястото на жената в традиционото китайско общество. Както можете да се досетите, жените са били твърде на заден план. Ако новородените момичета са имали шанса да оцелеят, съдбата им се е определяла от статуса на семейството им.  Аристократическите наследници са били осакатявани, за да придобият съвършеното стъпало, и задомявани, разбира се, без да познават бъдещия си съпруг. В случай че семейството е било от бедна прослойка, момичетата са били изхвърляни вън от градските стени или са давани за прислужници в домовете на богатите в най-добрия случай, другите възможности са били да станат наложници или да работят в т.нар. „домове на цветята”, задоволявайки сексуалните нужди на онези, които са можели да си платят.

Конкретната история в книгата се докосва в някаква степен до този проблем, но основната тема е животът и прозренията на жена от заможно потекло, притежаваща съвършената външност, маниери и ум, за да си осигури удобен живот в условията на този азиатски свят. Госпожа Ву обаче е извлечена от чертозите на своя подреден и овладян живот от една среща с „Най-големият мъж,,, когото съм виждала някога... чужденец!”, както го описва нейната доверена прислужница, а именно свещеникът брат Андре. 

Госпожа Ву, Айлиен, е на прага на четиридесетата си годишнина и взема решение да се оттегли от онази част от задълженията си, които предполагат физическа близост със съпруга й, и да му намери наложница. Това нейно решение предизвиква шок както сред синовете й, така и у Старата господарка, слугите в богатия дом, приятелката й госпожа Канг, която единствена, освен съпруга й, я нарича по име, също не може да проумее постъпката й. Жената в китайската подредба на света е онази почва, която приема и ражда семената на живота и когато почвата стане негодна, според    г-жа Ву, и последните семена на мъжа, който е орисан от Небето да бъде плодовит по-дълго, трябва да  се посеят. „Следователно привързаността на всяка жена към мъжа след изчерпването на нейната плодовитост означава нарушаване заповедта на Небето.” 

Но пълнота в тази привързаност е липсвала от самото начало на нейния брачен живот, защото след като отминава опианението от привлекателната външност на съпруга й, г-жа Ву постепенно открива „всичките граници на душата и ума му” и осъзнава, че това не може да бъде нейният предел, но „Голяма част от нея остана в неговите граници и господин Ву продължаваше да мисли, че тя се намира все още на една и съща плосткост с него.” Така Айлиен изпълнява съвета на Стария господар:

„Той ще стане това, което ти направиш от него. Някои мъже се създват сами, обаче моят син ще бъде винаги преправян от жени. Ала не трябва да му казваш това. Не го укорявай никога за неговите слабости, понеже тогава ще стане съвсем безволево същество. Не му давай никога възможност да почувства, че би бил безполезен, ако не си ти, защото в такъв случай ще стане действително безполезен.”

Неслучайно цитирам точните думи авторката. Смятам, че словесната тъкан на книгата е изключителна. Описанията, вътрешните диалози, самите диалози, които са толкова лаконични, но наситени с такъв дълбок смисъл, всички тези похвати кореспондират на източното светоусещане, премереност и фокуса върху детайла. Всяка дума тежи на мястото си. А описанията на нюансите на гласа на главна героиня са шедьоври. Изкушавам се да цитирам няколко:; „Гласът й бе ясен, музикален и все пак наситен с някакво пророчество”; „... заговори госпожа Ву и гласът й заприлича на музика, долитаща от тъмнината.”; и последен цитат: „Когато беше ядосана, тя никога не повишаваше гласа си, а му придаваше сребриста звънливост. Сега той се лееше и звънтеше.”

И така овладяна, винаги наясно с това какво трябва да се направи, държаща кормилото на семейния кораб, г-жа Ву  наблюдава внимателно и преценя онези, с които общува, предугажда реакциите им и налага с кадифен допир решенията си:

„Тайната на нейната власт в този дом се криеше в това, че тя никога не отиваше дотам, та волята й да се почувства като безусловна. Госпожа Ву даваше срок и обещания да я отмени, а сетне използваше времето, за да подреди събитията в полза на своето решение.”

В големия дом всеки знае мястото си, синовете  Лиангмо (който е първородният) и Тцемо са вече женени и всяко семейство живее в подходящо избран  двор, предстои да бъде задомен третият син Фенго, а най-малкият е Йенгмо. Госпожа Ву има предвид Лини - дъщеря на приятелката й г-жа Канг - като добра партия за Фенго. Но за да бъде равностоен този брак, Фенго трябва да получи допълнително образование, тъй като Лини е учила в Шанхай и така го превъзхождала. Но Фенго не трябва да напуска дома си, защото големият град крие безброй опасности, най-вече отделя младите от традициите, а и война витае във въздуха. Така Тцемо (вторият син на семейство Ву)се връща от Шанхай, влюбен в момиче, две години по-възрастно от него и настоява да се ожени, а най-големият син все още не е бил задомен. Да, градът носи хаос. И така госпожа Ву решава да намери местен учител за Фенго. Избира един мисионер, който живее в селото, брат Андре, с уговорката, че той ще преподава на сина й само наука, но не и религията си. 

И как мислите продължават събитията? Онази вътрешна потребност да разбере света, любознателността й прави г-жа Ву ученичка на отеца. Тя присъства по време на часовете на сина й и е очарована от това как звучат думите на чуждите езици, които брат Андре преподава. Тя го моли да стане негова ученичка и започва да му задава въпроси за устойството на света. Разговорите й с него дават храна на ума й за дълго и тя реди и преподрежда разбиранията си, изумява се на съвършено простите отговори и обяснения на Андре, които умът и душата й съвършено припознават за свои.

„Тази душа бе толкова чиста, толкова мъдра и още толкова млада! Тя бе живяла в този дом и беше извлякла толкова много знания от собствения си живот, че бе узряла и можеше да разбира. Нейният ум бе кристална чаша, щието шлифоване окончателно бе завършено и чакаше само бъде напълнена.”

И това, което напълва чашата на г-жа Ву е любовта. Чувство, което тя винаги е избягвала, за да се опази в трезвост и недосегаемост може би. Тя открива света около себе си в нова дълбочина и с нов смисъл. Вечно стремяла се да наблюдава другите, за да може да ги контролира и държи себе си далеч и встрани, тя усеща сърцето си смегчено.

Много ключови са репликите в този диалог, които г-жа Ву и Андре си разменят:

„– Какво да направя?

– Забравете самата себеси

– Но през всичките тази години... съм изпълнявала толкова внимателно своя дълг.

– Ала винаги с мисълта за своя лична свобода

– Посочете ми пътя

– Вместо за личната си свобода, помислете ка бихте могли да освободите другите.

Тя вдигна глава.

– От себе си – добави той още по-тихо.”

Точно тази любов преживява Айлиен, не споделената любов между мъж и жена, а любовта към другите. И причина да се случи точно така е смъртта на отец Андре.

Ще кажете „Как е възможно смъртта да носи любов?”. Спомняте ли си онези стихове от Библията в Песен на песните: „Защото любовта е силна като смъртта,...  Много води не могат угаси любовта, Нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презряли ...”

Да, такава любов вкусва г-жа Ву. В опит да защити един лихвар от банда разбойници, Андре получава смъртоносен удар.  Тъкмо Айлиен е започнала да осъзнава онова ново усещане за концентриране на света в един единствен човек. Тя признава пред себе си, че е влюбена в Андре, едва когато го вижда как издъхва. От този момент нататък г-жа Ву променя погледа си към света изцяло. Лично за мен тази драстична промяна настъпва твърде безболезнено, без вътрешна борба и катаклизми и е някак неубедителна, но това е авторовото решение.

Книгата е богата с прекрасни примери на плътни психологически картини, мъдри размишления, типично китайска стилистика на цветята, дрехите, детайла, взаимоотношения родители- деца, съпруг-съпруга, господар-слуга. Съкровищница за умозрителния читател, който би оценил едно спокойно, задълбочено повествувание.

"Снежно цвете и тайното ветрило" - ревю от Мариана Войкова

Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009

Представя: Мариана Войкова

Сюжетнaта линия  в романа следва живота на Лилия -  втората поред дъщеря на бедно китайско семейство - от времето, в което е тя е малко китайско момиче, до нейната дълбока старост. Успоредно с живота на Лилия, се разгръща и този на нейната приятелка и сродна душа – Снежно цвете. Проследявайки съдбите на двете момичета, които произхождат от различни социални слоеве,  научаваме за мястото на жената в китайското семейство и за обичайните порядки в китайската провинциална общност по време на Тайпинското въстание.

Тъй като резюмето на Елисавета е по-изчерпателно за отношенията между двете приятелки, аз се спрях по подробно на условията, влияещи върху формирането на социалния статус на момичетата.

Положението на жената в Китай през осемнадесети век не е леко. Момичетата са нежелани деца в семействата си. Тяхното раждане се свързвало с  прекомерни разходи и неудобства, които създавали за семействата си, за да бъдат задомени. Основна роля на жената е да бъде предана съпруга и да роди мъжка рожба на съпруга си. Колкото повече синове, толкова по-благоприятно било положението на жената в дома на съпруга й. От малки момичетата са възпитавани в смирение и покорство - като дете се подчинявай на баща си, като жена на съпруга си, като вдовица на сина си. За да може, обаче едно китайско момиче да бъде задомено, то трябвало да притежава лотосови крачета – известни като златни лотоси. Лотосовите крака, т.н.златни лотоси, се появяват в Китай по време на династията Сун / 960-1279г./  Окончателно са забранени през 1911г., но в някои селски райони, традицията продължила да се спазва чак до 1939г.

Притежаването на лотосови крачета е било задължителна  предпоставка за намиране на съпруг, което пък от своя страна давало шанс на жените да придобият статус на уважавани майки и съпруги.

Златните лотоси се получавали като стъпалата на малките момиченца били увивани и пристягани болезнено силно с памучни бинтове, с определена дължина. Стягането се правело, когато  момиченцата са на възраст между 6 и 8 години  още докато краката не са напълно развити. Процедурата била с продължителност от 1-2 години и пред този период, освен силната болка, която трябвало да изтърпят, момиченцата били затворени в дома си и почти изцяло обездвижени, за да може стъпалата им да придобият желаната форма Няма да се спирам подробно на процедурата, както вече споменах, тя отнемала години, прекарани в изолация и съпроводени с неимоверни болки. Като  резултат, някъде около 9-10 годишна възраст, момичетата придобивали стъпала с дължина около 9 см., в романа се споменава, че съвършения размер бил 7 см. или малко повече Следвали уроци, за да се научат да вървят правилно с новопридобитите стъпала.  Само след 2-3 години девойките били подготовяни за за женитба. Възрастните китайски жени имали малки стъпала, характерно деформирани – т. н. златни лотоси.

Пристягането на краката е било белег за класата на жената и се е  приемало като символ на красотата в китайската култура. За мъжете лотосовите крачета били особено еротични, а най-еротичната им функция била  характерната походка на жената с пристегнати стъпала – люлееща се, на ситни стъпчици. Жените с лотосови крачета са смятани за перфектните съпруги, тъй като зависели изцяло от съпрузите си.

Подробното описание на процедурата в романа, извършена на Лилия от нейната майка оставя тягостно впечатление за безрадостната съдба на жената в Китай през този исторически период. Колкото и морално-осъдителна да е тази практика за мен, нямаше как да не се запитам дали майките, преминали през мъченията за придобиване на златни лотоси, са можели да спестят това на дъщерите си. По-скоро не. Защото от романа узнаваме, че момичетата, които оставали с нормални стъпала, били приравнявани на момичетата от най-низшите слоеве на обществото. Те не можели да се омъжат и съдбата им била да бъдат наложници или осиновени снахи – низвергнати  жени, чийто живот нямал никаква стойност.

В своя роман, Лиза Сий успява да ни разкаже историята  на Лилия и нейната сродна душа без излишен драматизъм, по един увлекателен начин, преплитайки съдбите на момичетата и превратностите в живота им  с актуалните събития на времето, в което живеят. За мен беше изключително интересно да се запозная с особеностите на китайския бит и култура, характерни за епохата и за които ние знаем нищожно малко.

"Снежно цвете и тайното ветрило" - ревю от Елисавета Георгиева

Автор: Лиза Сий
Издател: Хермес
Година: 2009

Представя: Елисавета Георгиева

Книгата ни пренася в патриархалния свят на семейството в Китай през недалечния XIX век. Авторката, която има китайски произход,  е направила задълбочено проучване и е представила една една интересна история, успешно вписана в обстановката на китайския бит и култура. За мен книгата е многопластова. Първоначалното ми впечатление беше от добре обрисувания живот на китайското семейство в този период. Не са пропуснати подробности от бита – сградите, храната, дрехи и обувки. Мога да си представя токова ясно сякаш наблюдавам пред мен как китайските девойки приготвят обувките за бъдещето си семейство и внимателно извезват със специални бодове красиви послания.

Естествено най-шокиращата традиция, която за нас европейците е непонятна, е бинтоването на детските крачета на седемгодишните момиченца. Целта е да се достигне съвършеният крак „златен лотос“, който е определящ в бъдеще за добър и изгоден брак на момичето. Кракът трябва да се смали до дължина 7 см. чрез сложни процедури на бинтоване, упражнения, които водят до счупване на костите и деформиране на крака до такава степен, че на практика момичето става инвалид за цял живот. Неговите движения стават ограничени и тя остава завинаги зависима от волята на съпруга си и благоволението и грижи му. Целият и живот се ограничава във вътрешното пространство на дома. Възможността да изтърпяваш болка се счита за голяма гордост за семейството. Майката счита за свой основен дълг към дъщеря си и израз на голяма любов извършването на процедурата, макар че тя крие изключителен риск за живота и здравето на детето. Думите, които многократно се повтарят от страна на майките, са: „Аз увивам, аз бинтовам, но ти ще пожънеш наградата.“

Рядко някое момиче е избягвало тежката участ на бинтоването. Такова непокорно дете е оставало  “голямокрака” – за срам на родителите си. Нейната участ е била да бъде прислужница или „доведена снаха“ (наложница за удовлетворяване на сексуалните желания на мъжете в някой дом).

Другите, описани национални особености в тази епоха, са свързани със подготовката на женитбата и уреждането на бъдещия брак от сватовницата на селото. Волята на момичето е подчинена на желанията на семейството. Не е чудно, че за цял живот жената не достига интимна и емоционална близост със съпруга си. Бракът е средство за раждане на деца и по-точно - синове. Пренебрежителното отношение към жените като тежест на семейството определя и цялото им подчинено положение спрямо мъжете през целия им живот. Първо на бащата, после на съпруга и накрая на първородния син.

Може да се говори за много други интересни факти и обичаи на китайския народ, но като махнем всички тези обвивки пред нас застава с цялата си красота една истинска история за приятелството между две жени, която излиза извън рамките на епохата и пространството. 

За тази история бих искала да ви разкажа.

Терминът, който китайците ползват за едно неразривно приятелство е „лаотун“ -  „lao tong“ в превод “приятели за цял живот”. Това е съюз между две жени, който с важността си се равнява на брака. В обстановка, когато жените рядко имат възможността да излязат от дома си, се създава едно специално тайно женско писмо „нюшу“.

 „За разлика от мъжкото писмо символите в нюшу не изобразяват конкретни думи, а еднакво звучене. Така с един йероглиф може да се означават всички думи, които се произнасят еднакво. По тази причина значението обикновено се изяснява от контекста. При все това се изисква голямо внимание, за да се изтълкува правилно написаното.“

Може да се каже, че нюшу е писмо на сродните души. То не е точно и буквално. Жената чрез интуицията си е трябвала да разгадава съдържанието, имайки предвид целостта на посланието.

Двете момичета, чиито взаимоотношения са в центъра на историята са Лилия и Снежно цвете. Родени в различни слоеве на обществото. Едната, Лилия, е родена в бедно селско семейство, а Снежно цвете в благородно богато семейство. Животът се развива повратно за тях и те по стечение на обстоятелствата разменят своя социален статус. Богатата изпада до низините -  семейството и пропада, изгубва престиж и имот. Бащата и и майката и стават просяци, а Снежно цвете се омъжва за мъж с най-презряната за едно будистко общество професия – касапин. Лилия получава в живота си най-доброто, за което може да мечтае една китайска жена – богат и благороден мъж и здрави деца – синове и дъщери. Извън превратностите на живота връзката на двете момичета се скрепява толкова силно, че нуждата им от споделяне чрез нюшу и личните им срещи се явяват най-важното нещо в живота им. Пример за приятелство, което може да ни трогне и възхити. Една красива връзка на душите, които най-добре се описват от едно обещание, в което се заричат: 

„В този ден ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, изричаме истинни слова. Даваме следния обет. По протежението на десет хиляди ли ще бъдем неразделни като два потока, които се вливат заедно в река. В течение на десет хиляди години ще бъдем като два цвята в градина. Вричаме се да не се разлъчваме и на крачка, ни една горчива дума да не застане помежду ни. Ще бъдем сродни души до смъртта си. Сърцата ни са щастливи.“

Обещание за приятелство за цял живот на две седемгодишни момиченца! Може ли да задържим приятелството с близък, което сме крепили дълги години?

Историята на двете момичета ни разказва, че трайността на приятелството зависи от това дали сърцата говорят един език. Езикът нюшу е само външната обвивка на това сърдечно споделяне. Колко трудно е да се снижиш до приятелят си и да споделиш неговата болка и терзания, когато ти си доволен от живота си. Можем лесно да даваме рецепти за успешен живот, когато всичко около нас е подредено, красиво и охолно.  С добри намерения се лъжем, че това, което близкия човек иска от нас, е съвет как да превъзмогне проблемите си. Колко жалки сме в голямото си самомнение и гордост! Като богаташа от притчата за бедния Лазар хвърляме на бедняка своите огризки. Живеем охолния си живот (нямам предвид материалния) като гледаме отвисоко на окаяния и изпаднал приятел. Завършекът на притчата ни казва ясно: богаташът получи благата си приживе и страдания след смъртта, а Лазар умря и ангелите го занесоха в прегръдките на Авраам. Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири.

Така и Лилия получи най-големия си урок в живота си. Заслепена от богатството на живота си, отвисоко отсъди окаяната си приятелка. Считаше я за слаба, безволева и мързелива, а единственото, от което се нуждаеше бедната душа на Снежно цвете, беше приятелска дума и съчувствие. Снежно цвете умира в самота след тежко боледуване от рак. Лилия получава урок за цял живот и до дълбоки старини всячески се старае да поправи грешката си. Липсата на най-близкия и човек, който се оказва, че е оклеветила и отхвърлила несправедливо,  е нейното наказание и терзание на душата до дълбоката и старост.

Тайното писмо нюшу е за тези, които могат да четат между редовете и познават душата на подателя на посланието. Неминуемо ще объркаме словата, които разбираме, ако не сме се снижили и  смирили. Ако искаш да чуеш говорът на човек, е достатъчно да чуеш с ушите си, но за да чуеш туптенето на сърцето е необходимо да се наведеш, да положиш глава на гърдите, да притихнеш и чуеш неговия ритъм.

Историята на Лилия и Снежно цвете ме накара да внимавам за точно този зов. 

Love in China

Автор: Chen Xiao
Издател: China Intercontinental Press 

Представя: Георги Станков 

Love in China е много симпатична (и като оформление, и като съдържание) книжка, която мога да опиша като популярна социология на интимните отношения в днешен Китай.

Започва с описание на брака в миналото - онази хилядолетна традиция на уредените бракове, когато семейството избирало за кого да се ожени детето им. Тогава било обичайно да използват и сватовници, които правели избора вместо другите, като компетентно следвали неписаното правило "половинката" да е от семейство с приблизително същия социално-икономически статус. Движещият мотив за създаване на семейство не била любовта, а очакването двойката да има син, който да продължи родовата линия.

Авторът Chen Xiao твърди, че от 1980-те насам традицията се променя и все повече хора и социални групи възприемат по-отворен и демократичен модел на създаване на връзки. Днес все повече хора избират своите партньори, избират дали изобщо да имат партньори, как да живеят, какво да правят с живота си. Разбира се, откъсването от традиционните родови отношения и от типичния селски колектив, освен свобода, носи нови отговорности и предизвикателства. Затова наред с позитивите на свободния избор, съществуват и сериозни проблеми, които от десетилетия виждаме и в България:

• Как да си намериш партньор, ако образованието, кариерата и работата не ти оставят време? 
• Ако нямаш време, би ли да се престрашил/а да използваш старите методи като помощ от професионален сватовник? 
• Или пък ще оставиш ли загрижените си родители да ти търсят партньор на специалните срещи за родители в големите градски паркове?
• И всъщност каква точно връзка искаш да имаш, след като живеем във време на различни модели връзки, различни предпочитания и различни очаквания?

Тези и много други въпроси намират отговор в книгата. Особеното е, че за никого няма само един отговор. Обществата се фрагментират, в тях се появяват все повече субкултурни групи, и ако шреди 100 години е имал един модел, валиден за 99,99% от населението, днес не е така. Днес съществува разнообразие от социокултурни групи, субкултури, професионални общности с характерен за тях начин на живот. И всички те имат особени потребности и преференции, но и при никоя от тях отново няма общовалидни решения.

И така, какво се случва в Китай днес?

• Има speeddating - кратки срещи, на които осем жени срещат осем мъже. Всеки от единия пол среща всеки от другия, т.е. всеки провежда седем срещи. Всяка среща продължава 8 минути, а след това, ако някой ти е направил впечатление можеш да го потърсиш. Не е сигурно дали ще приеме, но това е. 
• Има онлайн връзки. Все повече хора се запознават по интернет с други хора, създават отношения, решават се и на физически срещи. Понякога се получава, но по-често не, защото онлайн самоличността и онлайн поведението обикновено се различават от идентичността ни и поведението ни във физическия свят. 
• Има нова традиция като xianggin, която донякъде е възстановяване и трансформмиране на някогашната позиция на сватовниците. Родителите на заети и забързани хора се срещат в големи градски паркове - носят снимки, имат дори кратки описания на образователния, социалния и прочее статус на децата си. Макар че от една страна това изглежда нахлуване в личното пространство на децата им, оказва се, че някои деца го приемат, защото явно сами се притесняват да търсят, да започват познанатва и да опитват да приближат някого от срещуположния пол. 
• Има все повече връзки между китайци и чужденци. Отварянето на страната към Запада води до появата на повече западноверопейци и американци в Китай, при което някои хора се влюбват и създават семейства. 
• Има дори връзки между партньори с по-голяма разлика във възрастта. Макар да са редки, тези случаи показват, че любовта има все повече и по-различни измерения отколкото в миналото. Емблематичен е бракът от 2004г. на 82-годишния тогава Нобелов лауреат Ян Джанин с 28-годишната Фан Уен. 
• Сред все повече млади китайци се развива предпочитанието към кратки страстни връзки, вместо стремеж за търсена на дълга връзка и любов за цял живот.  
• Както и в западния свят, расте тенденцията за сключване на брак в по-късна възраст. Все повече семейства стават нуклеарни. Все повече образовани и правещи кариера родители избират да имат едно дете (именно избират, за да имат повече време за себе си и за кариерите си, а не просто заради държавна политика). 
• Дори видимите ритуали на свързването се променят - сватбите и сватбените дрехи започват заприличват на западните. От края на 1980-те става модерно при сватба да се прави и банкет в ресторант. 
• С нарастването на индивидуализма, все повече хора решават да се разведат. През 2004-а сериалът "Развод по китайски" се радвал на небивал интерес сред зрителите. 60 процента от респондентите на едно изследване посочили липсата на страст и любов като основна причина за развода си. Над 70 процента в друго изследване посочили извънбрачните афери на партньора си като причина за развод. 
• От началото на 21 век повече китайци откриват ценността на еротиката. Освободени от традиционните схеми за свързване и брак, повече млади хора се наслаждават на сексуалната си близост с партньорите, които сами избират. Традиционното китайско общество не обръща много внимание на секса, и много семейства - дори в близкото минало - живеели в брак (почти) без сексуални отношения, но все повече хора оценяват сексуалната интимност като важен елемент от щастливия семеен живот. 

Всичко в Love in China хем изглежда познато, хем изглежда китайско. Защото процесите в глобалния и отварящ се свят имат много сходни черти, и защото въпреки това всяка култура преминава през тези процеси по свой начин. 

Препоръчвам Love in China - лесна е за четене и съдържа интересни лични истории на нашите китайски съвременници. 

Един различен поглед към романа “Бай Ганьо” - присъствието на храна, начините на хранене и свързаните с тях интерпретации

Автор: Дарина Банчева

В настоящото изследване ще разгледаме един особен, сравнително слабо проучен детайл в композиционно-смисловата тъкан на "Бай Ганьо", присъстващ в почти всички негови епизоди. Става въпрос за образите на храната и акта на нейната консумация - храненето в романа “Бай Ганьо”.

Ще започнем с образа на храната, който присъства в отделните епизоди на произведението под различна форма - от безличното "закуска и пиво", през "хлебеца и кашкавала" към далеч по-изкусителните "супа-чорба", "печена риба" и "риба майонез", "печено прасенце", "пасти" и т.н. Тези модификации се намират в специфична йерархия помежду си - обединяваща се оказва тяхната необикновена значимост за героя. Храната се явява активиращият импулс, катализаторът, който въвежда Бай Ганьо в нетрадиционни пътища и той попада в непривични нему среди и ситуации. Така той се озовава сред учените в трена, споделя трапезите на.Иречек и чешкото семейство и дори се появява в двореца. 

"Ний сега повече супа ядем. Чорбата е турско ядене.
Сипи! Аз обичам да ям супа."

Особено отчетлива е тази реакция в сцената на обяда у Иречек. Поднесената на трапезата супа е събирателен образ символ на европейската цивилизованост в нейните нежни и деликатни измерения. Тя е прекалено "бледна" за дисциплинирания в традициите на ориенталската кухня балкански субект, който твърде бързо успява да разреши този ситуативен гастрономичен конфликт - основен инструмент се явява екзотичната лютивина на арнаутската чушка. Тази кулинарна контаминация трансформира европейския облик на супата в нейния "въсточен" вариант - чорбата, която става особено, индивидуализирано ястие, от което "непривикнал човек би се отровил". Така вкусовата екзотика на лютото (на други места в текста заменено от соленото и киселото) се оказва в ролята на мощен идентификационен символ, благодарение на който героят отстоява своята културна легитимация в условията на непознатата, макар и съзнателно търсена и желана чуждост. Казваме "търсена и желана", защото полето на хранителното е единственият преднамерено осъществяван контакт с европейския свят, единственият обект на Бай-Ганьовия интерес, иронично определян от разказвача като "любознателност". Това е видно в онзи диалог на героя с майката на Иречек, в който той споделя: "- Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне - сядат да обядват. У вас е инак наредено. Вий кога обядвате например?"

Освен семантиките, разкрити чрез храната,особен интерес представлява и самият начин на хранене на главния герой. Съвременната културология интерпретира храненето като особено поле, то е деликатна, интимна дейност. Но преди да опишем тези "зрелищни" негови изяви, нека върнем лентата малко назад, за да представим картината на храненето в нейните типично възрожденски измерения. Литературният образ на възрожденското хранене представлява класическа визия, подплътена с голяма доза топлина и уют. Нека само си припомним описаната от Вазов в "Под игото" вечеря на чорбаджи Марко и семейството му или пък трапезните раздумки на Хаджи Генчо и дядо Либен от Каравеловите "Българи от старо време". Пленителната идилия и хармония, които излъчват тези сцени, по неповторим начин се съчетават със спокойния, улегнал начин на живот на възрожденския българин. Дали атмосферата на храненето в Алеко-Константиновата творба може да се похвали с подобни характеристики? Картините на храненето у Алеко Константинов до голяма степен са лишени от типичното възрожденско спокойствие и кулинарно наслаждение - в тях се описва не актът на хранене на Бай Ганьо, а неговото "ядене", нещо повече, той "яде", "тъпче се", "плюска". Подобна градация е твърде показателна за темпераментната, агонално-стихийна ритмика, в която героят овладява полето на хранителното. Любопитното в случая е, че моделът на консумация, демонстративно налаган от Бай Ганьо, коренно се отличава от възрожденския. Става дума за твърде колоритно описаната ситуация в чешката кухня, която с основание можем да квалифицираме като "кулинарна диверсия". Какви са основанията за подобна констатация? На първо място, топосът на действие е кухнята - една типично "женска" територия, в която според разказвача царуват ред и чистота (вероятно тук отново са кодирани авторовите разбирания за европейското като подредено и хигиенично). Именно в тази "лаборатория" на европейския вкус попада Алеко-Константиновият герой. И веднага започва да премоделира този вкус, откривайки в негово лице "нарушение на кулинарния занаят". Начинът на приготвяне на рибеното блюдо, който Бай Ганьо демонстрира, и съответстващият й начин на консумация се оказват твърде ретроградни и отдавна отречени в европейския свят. Става дума за активната употреба на "влакнатите ръце с неделикатни пръсти" в оперативните манипулации с хранителното като продукти и подправки. Моделите на "цивилизованото" хранене, както отбелязват Питър Фарб и Джордж Армелагос в едно изследване на този феномен, налагат като императив максимална дистанция между консуматор и консумирано чрез въвеждането на специфичен инструментариум - вилица, нож, лъжица. Този културален инвентар, макар и познат, сякаш умишлено е пренебрегнат от Алеко-Константиновия герой. Когато чешката домакиня посяга да разреже готовата вече риба, той решително се намесва, "разцепвайки" я с пръсти. Многобройните му мануални интервенции в полето на хранителното (бърка в солницата, "граби" и "натрива" рибата с пипер, изцежда лимона "с цяла шепа") нарушават присъщото за европейските привички изискване за кулинарна стерилност. 

"Папинку" се чуди на "булгарише бонбон" (люта чушка)

В заключение може да се каже, че анализът им в Алековата творба показа недвусмислено, че те се поместват в тъканта на глобалния повествователен конфликт, разгърнат двупланово: хоризонтално - като опозиция между европейско и ориенталско, и вертикално - между полюсите на елитарното и масовото. 

Ерика Бауъмайстър - "Училище за вкусове и аромати"

Издателство: "Гурме пъблишинг" 

Година: 2011

Представя: Елисавета Георгиева

„Училище за вкусове и аромати“ е литературният дебют на Ерика Бауърмайстър. Книгата е бестселър и в това няма нищо чудно - тя е истинско откровение за всички любители на гурме жанра, но тя е и нещо повече - покана да усъвършенстваме и използваме всички свои сетива, когато общуваме с храната. 

Сюжетът на романа е изграден около Лилиан, нейния ресторант и нейния курс по готварство. Осемте ученици на Лилиан са се включили в курса по различни причини и всеки носи своята житейска история. Но с времето, което прекарват заедно, и чрез провокативните учебни методи на Лилиан, те стават пример за свързване и сплотяване на хората около споделената обща история и любовта им към създаването на храна. Осем души, осем истории, осем лични борби, страхове и надежди. Историята обхваща всичко, което участниците в курса носят, и го превръща в това, което истинският живот и истинската храна са - смесица от съставки и вкусове. И в този смисъл Бауърмайстър превръща храната в метафора на живота. 

Храната, която надхвърля задачата си да засити глада, а служи да нагости всички сетива – очите, вкусовите рецептори, обонянието и допир. Милваме храната с очите си, оглеждаме я, изпитваме я, наслаждаваме се на елегантното й аранжиране. Подушваме я, търсейки потвърждение за това, което очите и ръцете са ни казали за качествата на продуктите. Докосваме я също и с ръцете си - усещаме твърдостта на продуктите, или мекотата им, грапавината или гладкостта на повърхността им. Вслушването в звуковете при готвенето също ни действа различно - някои звуци са енергични, други ни действат релаксиращо. И накрая - консумацията на храната, когато викаме на помощ вкусовите си рецептори, носи естествения завършек на това общуване с храната, което те кара да се чувстваш жив, ако наистина се отпуснеш и усетиш всичките и аспекти. 

"Чувствам & Усещам, следователно съществувам!"

Този принцип ми се струва много ценен при лечение на някои зависимости и психологични състояния, които отнасят хората далеч от действителността. Важно е запазването на човешката цялост във всичките й аспекти – духовна и материална. Дисбалансът между двете същности води до осакатяване или дори заболяване на индивида.

„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“ (Битие, 2 глава, 7 стих).

Нашата човешка природа е сложна, но е една в своята сложност. Вътре в нас има разнообразие от аспекти и способности, но то е разнообразие в единство. Само да отбележа, че когато говоря за тялото имам предвид непадналото естество на човешкото тяло, а не подвластното на похотта и греха.

В книгата е описана показателна история за това как главната героиня Лилиан извежда майка си от дълбока депресия чрез храната. След раздялата със съпруга си, майката се отнася в света на книгите. Тя само физически съществува, но не и духом до дъщеря си. Чрез голямата си убеденост и желание, Лилиан влага цялата си енергия при готвенето, за да върне майка си в реалния свят.

Писателката, която е и добър готвач, е усетила силата на добрата храна. Според мен не е случайно, че кулинарните канали имат толкова голяма аудитория. Зрителите инстинктивно чувстват, че зад готвенето има нещо много повече от самия процес, дори да не знаят какво точно е и да не могат да го назоват. 

Интересен друг аспект, който е залегнал като идея в книгата е, че храната сближава. Семейството като образ си го представяме като хора, които споделят една трапеза. Празникът обичайно завършва с богато угощение. Споделянето на храната е образ на близост между определена група хора и тяхната съучастност в едно дело или събитие.

Книгата е интелигентно написана, балансирана и изтънчена като храните, приготвяни от Лилиан. Започвайки леко предубедено, бях изненадана от доброто чувство, което остави в мен.

Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Годината е 1928-а и през първия ден на лятото 12-годишният Дъглас за първи път усеща, че е жив и че животът е нещо прекрасно и велико. “Вино от глухарчета” разкрива серия от винетки, случващи се през това омайно и магическо лято на 1928-а година с Дъглас, семейството му и задружната местна общност на Грийнтаун. Виното от глухарчета е метафора за прекрасните спомени от лятото, които хората складират в бутилки, за да имат какво хубаво да си спомнят през зимата.

Мариана: Не знаех, че "Вино от глухарчета" е първата книга на Бредбъри, Маргарита ми каза, че е първата и ми беше много интересно да я прочета. [следва цитат!]

Маргарита: Тази книга ми беше една от любимите преди години, и сега като я четох, си спомних защо. Самото четене върви гладко и усетих насладата от топлотата, с която е написана - с магическо усещане, така, както децата гледат на света, без нашия скепсис.

Георги: Не помня много неща от книгата, помня повече усещането. Спомних си, че като дете имах такива трансцедентални моменти на сливане с живота, със света около мен. Мислех си, че имаме потребност от такова състояние. Няколко момента помня по-ясно: как Дъг се сдоби с гуменки, историята с “машината за щастие” и любовната история на младия мъж и старата жена, в чието младо лице се беше влюбил. Много харесвам разказа за машината на щастието, и това, че не можем да сме винаги в състоянието на опиянение и магичност, безвремие и изключване от света. Това състояние трябва да е циклично, може би трябва да минем през едното състояние, за да стигнем до другото състояние и да оценим колко е важно.

Павлина: Прави впечатление, че в книгата има много възрастни хора и те имат много положителна роля в повествованието, не са изолирани от живота на общността. Малко книги и малко филми има на тази тема, възрастните не са в центъра на съвременното изкуство.

Ели: Защо ми хареса книгата? Защото ми повлия да променя мисленето и нагласите си към света около мен. Бредбъри е писал във “Вино от глухарчета” за есенцията (смисъла) на живота: за отношенията между хората, за любовта, за радостта от това, че си жив, за приятелството, за смъртта. Основната идея на писателя: Дъг споделя на по-малкия си брат Том, че иска да записва нещата, които преживява през лятото - Обреди и навици, от една страна, и Предчувствия и прозрения, от друга. Всяко действие в живота може да се натовари със смисъл и ново прозрение, според нивото ни на израстване. Това прави всяка случка, дори и повтаряща се, уникална. Авторът описва герои от различни поколения с изключителна почит, както към децата, така и към старците. Всеки човек е цял един свят и богатство за хората, които го познават.