Иво, нашият човек и щастието на кривата

- Този човек трябва да знае какво ни причинява - каза Ели. - То бива човек да чете и да плаче вкъщи, но когато започне да лее сълзи и във влака, наоколо започват да го гледат странно.

Представих си как Ели чете "Кривата на щастието" във влака и лее сълзи колкото Искър и Марица, взети заедно. Леко се усмихнах, извинявай, Ели! А всичко започна с това, че избрахме за ноемврийската среща да четем разказите на Иво Иванов.

- Да четеш Ерих Мария е едно, да четеш Иво Иванов е... великолепно! - възторжено извика Дарина и за момент си помислих, че ако така си изразява вълненията със Станимир, отдавна им се носи славата сред съседите. - Ето ти я славянската душа, емоция, преживяване, пресъздаване, нали, Марго?

- Очарована съм от статиите! - кимна Маргарита. - Човек със сърце за истинските неща и любопитво за творението и душата.

- Аз пък се хванах да търся информация за някои от героите на разказите му. Чак се чудих как не съм знаел нищо за повечето от тях, даже и имената им. И започнах да търся информация и за самия Иво, и така намерих едно интервю с него в YouTube. Два момента ми напълниха сърцето: когато Иво говори за значението на времето, което прекарва със сина си, и когато посочва Стайнбек като авторът, който му е повлиял най-силно. Мой човек е! - на тези ми думи Мариана се усмихна великодушно в стил "Абе Жоро си е такъв, но си го знаем и го траем."

Дарина обаче не искаше Иво да е нечий друг човек:
- Той казва, че обича да пише през нощта, а аз мислех да ви споделя, че обичам да чета историите му през нощта. Мой човек е! 

- Къщата утихва, пълна тишина - замечтано каза Ели.

- И аз обожавам да работя нощем, тип "сова" ли беше? - попита Маргарита.

- Представям си нощ, мрак, сал един включен комп, две очи, от които се стичат сълзи и един подсмърчащ нос... Някой чете Иво Иванов... - реших да разваля романтиката. - Който чете Иво нощем и лее сълзи, да си признае. Леенето на сълзи в полумрак не е грях или срам. 

- Признавам! - призна Дарина, устремена към приза за най-верен фен. - И покрай мен още 3 души четат, реват и :"Как можа да ми кажеш да чета този човек, два дни само това ми е в главата..." 

- Вкъщи реване - ок, ама във влака посмърчане е вече странно - каза пак Ели. - Този човек наистина трябва да знае какво ни причинява. 

* * * * * * * 

И така, Иво, ще ти кажа какво ни причиняваш.
Вълнения.

Катарзиси.
Мисли за Смисъла.

Любов към Човека. 

Желание да даваме. 

Дарина дори ти направи букет:

От Дарина за Иво.

Не знам, човеко, как постигаш това. За всеки от нас ти си "мой човек". А ние сме толкова различни, и щом все пак разказите ти ни стисват за гърлото и ни бъркат в сърцето - значи си уцелил нещо много общо в нас, различните. И искаме да го знаеш.

Та затова ти писах през ноември това съобщение: 

Здравейте! Пиша Ви от името на малък читателски клуб от Хасково. Веднъж месечно се събираме няколко души и си говорим за книги/теми/автори, които предишния път сме избрали. Този месец четем "Кривата на щастието" и на 23-и ще говорим за нея. Искате ли да Ви пратя линк към блога ни?

И когато казах на клуба, че си отговорил, някои щяха да получат удар. Та се наложи да доказвам със скрийншот: 

Виж, докато четох разказите ти, заобичах повече и живота, и хората. Заобичах повече живота такъв, какъвто е. Освен кривата на щастието, което ту идва, ту си отива, се замислих, че има и едно щастие на кривата - щастието да си жив, що-годе здрав, и да можеш да правиш това, което обичаш и цениш, no matter what от гледна точка на обстоятелствата. Щастието на кривата е да имаш късмета не всичко да ти върви, не всичко винаги да ти е лесно, не всичко да е право и бързо, но да се радваш на живота си. Едно е да караш по гладка и равна магистрала, друго е да се виеш по крив и изменчив планински път. Обаче пътят си го бива, все пак (планинския), и макар че понякога от завоите може да ти се драйфа, когато си горе пред теб се откриват гледки, които ти спират дъха. Нима това не е вечната неравноделна песен на живота? Нима в тая кривота няма щастие? Нима в старата порта няма красота? 

Маргото от клуба веднъж цитира Ремарк, според когото човек живее 75% с  фантазии и 25% с реалните факти. Може да е фантазия, обаче си представям през 2018-а, като си дойдеш в България, да наминеш за няколко дни към Хасково. Ще опитаме местните вина и деликатеси, ще поговорим, ще... много работи. Между другото, женският баскетболен отбор е шампион на България. Заповядай в Хасково!