"Кривата на щастието" и циклоните на осъзнаването

Книга: "Кривата на щастието"
Издател: Вакон
Година: 2014
Представя: Маргарита

Тези дни около мен се завъртяха онези циклони на осъзнаване, които събират на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си неща - неща, които за нас няма как да приемем като едно цяло, каквито винаги всъщност са били – цялото на живота. Да, всички сме едно, дори да е трудно да го проумеем, но има моменти, когато в живота ни  прелитат комети и карат всичко колко нас и в нас да крещи, че това е единствената истина. Защо се опитваме да бъдем по- или най-, какво по-истинско от това да СМЕ?

Такива са историите на Иво Иванов, завърта се един хаос, който се оказва, че винаги е бил съвършено подреден и свързан, нищо излишно, нищо ненужно.

Тези няколко реда се изтръгнаха от съществото ми, вдъхновена и трогната от няколко репортажа на Иво Иванов в рубриката му „По пътя”, които току-що изгледах и изслушах.
Изминаха седмица или две, откакто четох книгата му „Кривата на щастието”. Не бях загубила вкуса и усещането на тези невъзможни за преглъщане без пречистващата сила на сълзите истински истории, истории за силата, необятността и потенциала на творението, създадено по Божия образ и подобие – човекът, но имах нужда от още допинг, за да започна ревюто си.

Да, всичко, което описва Иво, е описание и на теб самия, на онези неподозирани измерения, където се крие съществена част от съществото ти, заключена често дори за теб самия до моментите, когато всичко, което мислиш, че си и знаеш за себе си, се изчерпа и изворът на Подобието намери брод в теб и нищо не може да го заприщи, не може да ограби пресътворяващото ти творчество.

Някой бе казал, че красотата е в очите на наблюдаващия, а Иво е такъв наблюдаващ, който вижда Красотата, но той има и вдъхновението и порива да я съпреживее и сподели.
Излишно е да анализирам и коментирам, текстовете и изреченията, които тъче Иво, говорят сами.

И какъв човек си, Иво, толкова непосредствен! Въпреки, че съветваш сина си, както твърдиш в една от статиите си-новели (така ми се иска да ги нарека), че истинските мъже никога не плачат, ти не криеш чувствата и сълзите си, когато получаваш вниманието и благодарността на читателите си, когато четеш текстовете си пред публика. И още нещо, няма гордост или по- и най- в теб. Изумих се, когато насърчи в едно от видеата, които гледах, публиката да ръкопляска на себе си.

Да, когато човек съпреживява истински, явно цени миговете, които другите му подаряват, значимостта и важността на другите около него, които всъщност може би е самият той. Ама че реципрочност... нищо във вселената не се губело, а се преобразувало. Да, болката се превръща в двигател на сила, ограничеността – в безграничност, онова долу става – горе. Така се случва в твоите статии-новели.

Колко пъти написах „да”, аз, средностатистическият представител на цитираната за най-мрачна нация в света!? „Всеки опасен предразсъдък е рожба на някакво обобщение”, казва Иво в един от репортажите си. Напълно подкрепям това. Не съществува „средностатистически човек”, всъщност това е дори обида. Няма по-чудно същество от човека и Иво го изпява чрез всяка своя дума.

Благодаря  ти, че ни будиш от дрямката на повърхностното и разтърсваш земи във нас, за да дадеш криле на доброто и съпричастността.