За Стоедин и за цената

Ще се върна някъде назад във времето - в 2003-4-а година, когато написах една вълшебна приказка, в която главният герой се казва Радивой. Избрах името от една стара книжка с меки корици и джобен формат на име "Имената на българите от А до Я", където е пълно с безчет прекрасни имена, които дедите ни са носили през Средновековието. Та този Радивой е добър и смел момък, който трябва да мине куп препятствия и обрати, за да намери живата вода. Общо взето, стандартна вълшебна приказка по схемата на Проп. Изпратих приказката за мнение на стария ми приятел Жоро Бирата и той ми отговори с едно изречение "Адаш, абе това твоето е като "Приказка за Стоедин." Хич не е насърчително след толкова вдъхновен труд да ти кажат, че си повторил нещо. Но все пак тази обратна връзка беше повод да науча за - както се оказа впоследствие - чудесната книга на Никола Русев "Приказка за Стоедин".

Ще представя приказката за Стоедин в три измерения: стил, сюжет и характер на героя. 

Като стил, "Приказка за Стоедин" използва много заемки от архаичния българския говор, все едно се връщаш нейде назад във вековете. Но не, това не е въздигнат стил в духа на плетение словес, все едно го е писал средновековен книжник. Това е лек, простонароден език, който закачливо намига към читателя. Русев пише с огромно чувство за хумор и понякога в най-драматичния момент може да се усмихнеш на някое прилагателно или на име като Пулейко. Русев е бил режисьор, мечтаел е да филмира приказката си в много епизоди, и на моменти буквално имах видения как точно би се разиграла дадена сцена. Толкова образен е езикът на разказа. 

И тук е моето вътрешно терзание. От една страна, харесвам този стил. От друга страна, през цялото време имах усещането, че той разваля мистиката на фентъзито, че изтрива вълшебността. Но това си е мое усещане, може би поради вече изграден стереотип в мисленето за вълшебните приказки и за фентъзи жанра. Във всеки случай стилът не е дълбок и пълен с метафори като на Толкин, не е и точно британския хумор на Тери Пратчет. По-особен е, като кацнал бръмбар на трънка. 

А може би лекотата на стила не ми допада съвсем, защото Русев е създал изумителен сюжет и през цялото време съм си представял, че сюжет като този и идея като тази, положена в основите на приказката, заслужават нещо по-епично и величествено като стил? Та, като казах сюжет, редно е да го представя. По-горе споменах, че имаме дълго и трудно пътешествие, пълно с най-неочаквани препятствия и обрати. Има и една девойка (как иначе!), заради която героят тръгва на път. Това само по себе си не е новост, но сюжетът е силен и драматичен с една особеност - Стоедин е орисан да живее сто и една години. За да мине през някои препятствия, за да получи някаква информация, за да може да продължи към заветната си цел, понякога му се налага да плаща. И той плаща с години от живота си. За разлика от класическите приказки, тук изпитанията не са заради някаква крайна полза на героя, нито за собствената му слава, за обещаното половин царство и ръката на царкинята. Тук, колкото повече приближаваш финала, толкова повече се разделяш с мисълта, че ще свърши с "... и три дни яли, пили и се веселили." 

Централната идея, скрита в сюжета, е за борбата между Доброто и Злото. За да победи доброто, е нужно усилие. В случая със Стоедин, победата на Доброто минава през личната му саможертва, през това да отдаде живота си, за да спаси любимата си. И това е втората идея на историята - за саможертвата, за себеотрицанието заради спасението на Другия. И ако при първите две-три изнудвания от негодниците, които среща, нещата минават сравнително леко и приемливо... и себеотрицанието не изглежда толкова страховито (да, разделил си се с 30-40 години, но все пак си още на двайсетина, имаш ехей още колко дълго да живееш)... с времето изнудванията стават все по-брутални, мръсниците - по-нагли, а жертвата му - все по-голяма. До момента, в който плаща с последната му останала година... и вече е прегърбен, побелял, набръчкан, уморен и победен старец. 

Ето тази саможертва е отговорът на въпроса какво ме вълнува в "Приказка за Стоедин." Нали обичаме да казваме, че истинската любов е, когато искаш другият да е щастлив, дори далеч от теб, дори да се разделите, дори да те няма. Е, то звучи хубаво, но лесно ли се постигна? Да дадеш целия живот пред себе си, за да спасиш момичето, което обичаш? А дали такава саможертва си заслужава? А дали тя, вкаменената Невянка, го заслужава? Бих ли го направил аз?

Такива въпроси сигурно биха минали през умовете на мнозина читатели. Минаха и през моя. Може би са минали и през ума на Стоедин, докато носеше кръста на избора си и раздаваше живота си. И това е третото измерение - характерът на героя, поведението на героя, което прави приказката толкова грабваща. Какъв е Стоедин? Общо взето, като в повечето романтически истории, Стоедин е завършен образ. Завършен образ не значи съвършен образ, разбира се, но Стоедин е завършена личност с устойчива ценностна система - той е помагащ, щедър, споделящ своето, не е алчен, не ламти за власт, държи на думата си, стреми се да не вреди на другите и т.н. И още една заемка от романтизма: малко се знае за миналото му, то остава замъглявено и неясно. Самият той споменава в началото, че е преживял какво ли не, и толкова. В историята има няколко момента (мисля, три), в които и Стоедин се пропуква и показва човешки слабости. И се отклонява от целта, като се запива с цял отбор юнаци, и става заядлив и сърдит, когато в един момент даването на годинките май му се струва твърде висока цена, и се отчайва, когато е по-близо от всякога до целта. Но Стоедин излиза от тези емоционални сривове по различен начин. И всеки път става поне с малко по-силен духом, и по-осъзнато започва да плаща цената. 

А тази цена ми напомня за една вечер в Гетсиманската градина, когато Някой по човешки казал "Ако може, нека ме отмине тази чаша... но ако не може, нека е така." Така и Стоедин приема, че ще плати цената. Ще даде живота си за някого. Което пък ми напомня за един разказ на Иво Иванов, в който се казва следното: 

Задайте си този въпрос: Имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено тъй като това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте. 

Това, на което ме научи - естествено нереалистичният, идеализиран, приказно-вълшебен Стоедин - е, че всяко хубаво нещо има цена, и от това колко сме готови да платим за него, се разбира колко е наистина важно за нас.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - 

Послеслов: 

След като съм чел вече два пъти книгата на Никола Русев, смятам, че мнението на Жоро Бирата не е съвсем вярно. Доколкото има общо в сюжета и героите, то е замесването в някаква сложна любов и пътешествието за живата вода, но това са мотиви, стари като света, така че съвестта ми е чиста. Ако един ден издам приказката за Радивой, ще видите, чс тя свети със собствена светлина. И че ако не друго, стилистично съм далеч от Никола Русев. :)

Християнският прочит на „Властелинът на пръстените“ от Джон Толкин

Книга: "Властелинът на пръстените"

Издател: Бард

Представя: Елисавета

„Властелинът на пръстените“ – една много известна трилогия и завладяващ филм. Защо избрах точно нея, за да я представя в темата за фентъзи жанра?

Може би, защото сме в навечерието на най-светлия и радостен християнски празник - Рождество Христово, а началото на Задругата в книгата е точно на 25 декември. Случайно ли е това? Още по-интересно е да се знае, че унищожаването на пръстена става на 25 март, когато по католическия календар е друг важен християнски празник – Благовещение. По старата традиция този ден през средновековието е бил също определен за празника Пасха.

За непознатите с биографията на Толкин, това би звучало като случайност, но не е така. Тези препратки са ясен знак от авторът за неговата дълбока религиозност.

Животът на на малкия Джон е бил труден. От 3 годишен остава без баща и без подкрепа от близките си роднини. След време казва за своята майка, че тя за него е била истинска християнска мъченица. Майка му изоставя традиционната за Англия протестантска вяра, защото видяла в католическата църква величието на литургията и най-вече спасителното действие на тайнството причастие. Решението на майка му да бъде част от католическата църква се посрещнало с неодобрение от близките им протестанти. Тя била изоставена. Грижата на семейството ляга изцяло на плещите й. До края на живота си Толкин остава верен на католическата църква и вярата в Христа била основната ос в живота му.

Много хора се объркват от неговите приказни персонажи – магьосници, елфи и гноми и почват на подражават повърхностно на неговия стил, но книгите, които той е смятал за приказка (малко по-дълги от обикновено) са всъщност израз на неговия християнски мироглед за добродетели като – смиреност, доблест, вярност и неумираща надежда за победа над злото. Християнската тема не е така ясно описана както в произведенията на неговия приятел Карл Луис. Интересно е да се знае, че Луис става християнин благодарение на Толкин. Темата за християнството е дълбочинна в трилогията. Авторът не е искал да създаде илюстративно богословие. Без нито една директна препратка към Божието слово, читателят усеща Божествената светлина в целия този приказен свят.

Друга голяма любов на Толкин са езиците. Той е бил изключителен лингвист, до такава степен, че сам е измислил език. А когато е създал език е пожелал и да измисли народа, носителя на езика, защото двете са неразривно свързани. Ето така се заражда идеята за неговите приказни книги. Ще се опитам да акцентирам на няколко основни теми в произведенията му.

Темата за невидимия, но всепроникващ навсякъде Творец

За да се разбере, че основният главен герой в книгата е  самият Илуватар – Творецът на цялото съществувание, трябва да се прочете книгата „Силмарилион“, която по настояване на Толкин, е трябвало да съпътства трилогията. След 3 години убеждаване на издателите, които са били уплашени от големия по обем материал, Толкин разрешава да бъде отпечатан „Властелинът на пръстените“ без „Силмарилион“. Чак след смъртта му, синът му издава книгата, която е била предмет на най-много негови корекции. Никъде в трилогията не се споменава Илуватар, но неговото присъствия е осезаемо. За всемогъществото му в книгата се казва:

„Изрекъл тогава Илуватар:

— Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи.“

Темата за свободната воля

Спомняте си момента,  в който героите от задругата стоят мълчаливо с наведени глави. Не е по силата на войните и дори на елфите да поемат тази голяма отговорност да бъдат носители на Пръстена. Фродо усеща нещо неизказано - единственото възможно решение. Въпреки своето чувство за слабост с тих гласец казва: „Аз ще понеса Пръстена, макар и да не знам пътя.“ и чува отговорът на Елронд: „Мисля, че тази задача е отредена за теб, Фродо…Ала бремето е тежко. Тъй тежко, че никой не би могъл да го възложи на чужди плещи. Не го възлагам на твоите. Но ако го поемеш доброволно, бих казал, че изборът ти е правилен.“ 

Фродо в последствие сам се отделя от групата придружен от слугата си Сам, осъзнавайки, че Пръстенът е много изкушаващ за другите от Задругата и решава сам да рискува живота си с цел успешното изпълнение на задачата.

В съвсем пълен противовес е въздействието на Саурон и влиянието, което оказва над неговите подчинени чрез Пръстена. Самият Пръстен е образ на идеята за абсолютната власт, която според Толкин е самото зло. В многообразието, което е в хармония със замисъла на Твореца е доброто. Всеки опит за надмощие води до дисхармония и развращава. (Препратка към „Силмарилион“ – Илуватар задава тема на Айнурите и те в хармония изпяват песни, които сътворяват един нов свят - Арда. Мелкор единствен извисява глас и се опитва да заглуши основната мелодия) Всъщност орките нямат собствено сътворение – те са изпаднали и извратени елфи. Назгулите също са били древни царе, превърнали се в злобни духове.

Героите са изкушени да използват Пръстена, защото притежава голяма сила. Но използвайки го, те малко по-малко изгубват своята свобода и стават подвластни на него. Влизат в полезрението на Саурон, точно тогава, когато ползват неговите инструменти – пръстен или кълбо. Ако ползваш методите на врага (както някои хора оправдават постъпките си, че целта оправдава средствата) ти влизаш в полезрението на злото и му ставаш подвластен. В посланието си до Ефесяни, апостол Павел призовава християните да използват Божиите оръжия – истина, правда, вяра и готовност за благовестие на мир, за да победят злите духовни сили.

Темата за прошката

Фродо е преследван от Ам-гъл, който е изцяло запленен от Пръстена. Жестокостта на съществото изгубило, своя предишен хобитски образ, води двамата приятели към сигурна смърт. В повратния момент на осъзнаване на неговото двуличие и злоба, Сам иска да убие Ам-гъл. Фродо го възпира като подсъзнателно предполага, че неговата роля в цялата история не е приключила. Единствено той може да изпита жал към това същество, защото тежестта на Пръстена тегне и на неговите плещи. Фродо го пощадява. Именно тази проявена милост му спасява живота и води самата история до добър край. Тук е показано едно от блаженствата, които Христос благовестява на народа: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“ Матей 5:7

Популярни са и следните думи на Гандалф от книгата за прошката: "Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата."

Темата за разкаянието

Тази тема е силно изразена в историята на Боромир. Силен и пламенен младеж, който копнее да притежава Пръстена за да го използва за своите на вид „благородни цели“ След като сам се разкайва за своята слабост, малко по-късно Боромир загива, защитавайки хобитите Мери и Пипин от ненадейно нападение от орки в горите в подножието на Амон Хен. В житията на светците има примери за хора, които са грешни, но в решителния момент жертват живота си в името на висок идеал.

В предсмъртния час на Боромир, Арагорн му казва: „Не, ти не се провали. Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен.“

Темата за приятелството и жертвоготовността

„Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ Йоан 15:13

Сам е този верен във всяко изпитание приятел, който се е извисил над себичното естество на вечно пируващите весели хобити. Оставяйки любимата си, той потегля в това тежко пътешествие с Фродо и го съпътства до самия му край.

Сам казва в един труден момент: „- Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя. И ще отнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето.“

Темата за малките хора, които могат да преобърнат историята

„Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, -

та никоя плът да се не похвали пред Бога.“ 1 Коринтяни 1:27-29

Главният герой е едно малко същество – хобит, което никога не е излизало извън пределите на своето Графство. Той носи върху плещите си съдбата на целия свят. Образът  не е идеализиран и е описан с неговите слабости и лутания. Дори в края на пътешествието пред огъня на вулкана Ородруин, Фродо не успява да хвърли пръстена. Тогава жеста на милост към Ам-гъл се оказва спасителен за него. В крайна сметка не чрез неговите сили, а чрез промисълта на Провидението, историята бива доведена до своя добър край.

С унищожаването на пръстена приключва епохата на елфите и започва новата епоха – тази на хората. Затова замисъла на Толкин е този момент да бъде точно на Пасха – Възкресение Христово, когато започва новата ера на човечеството, след спасителната жертва и възкресението на Христа.

Възстановен е на престола законния наследник на Обединеното кралство на Гондор и Арнор – Арагорн, наследник на прославен род. Неговият праотец Исилдур съгрешава и е виновник за падението на империята. Арагорн въстановява величието на човешкото царство. Тук е много ясна препратката към Христа, който идва на земята, за да възстанови и изцели падналата човешка природа. Ето откъс от сцената с короноването на краля:

„Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:

— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.

А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше.“

 Започва новата ера символ, на която е и възстановеното Бяло дърво.  Светът на елфите и митичните герои остава в миналото. Толкин разбира, че мъдростта от древността и митичните сказания са само един преход към Новото време, в което човек придобива подобаващато му място в сътворението чрез възкресението на Христа и победата му над сатаната.

Човешките религии като „Ню ейдж“ търсят извор за „познание“ в мистичното и в древните практики, но това е само един момент от историята на човечеството, което има за цел да доведе всички пред нозете на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Пълнотата на познанието е дадено на човечеството чрез въплатилото се Слово. Затова и на празника Рождество Христово в църквата се пее тропара:

„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе!“

"Кривата на щастието" и циклоните на осъзнаването

Книга: "Кривата на щастието"
Издател: Вакон
Година: 2014
Представя: Маргарита

Тези дни около мен се завъртяха онези циклони на осъзнаване, които събират на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си неща - неща, които за нас няма как да приемем като едно цяло, каквито винаги всъщност са били – цялото на живота. Да, всички сме едно, дори да е трудно да го проумеем, но има моменти, когато в живота ни  прелитат комети и карат всичко колко нас и в нас да крещи, че това е единствената истина. Защо се опитваме да бъдем по- или най-, какво по-истинско от това да СМЕ?

Такива са историите на Иво Иванов, завърта се един хаос, който се оказва, че винаги е бил съвършено подреден и свързан, нищо излишно, нищо ненужно.

Тези няколко реда се изтръгнаха от съществото ми, вдъхновена и трогната от няколко репортажа на Иво Иванов в рубриката му „По пътя”, които току-що изгледах и изслушах.
Изминаха седмица или две, откакто четох книгата му „Кривата на щастието”. Не бях загубила вкуса и усещането на тези невъзможни за преглъщане без пречистващата сила на сълзите истински истории, истории за силата, необятността и потенциала на творението, създадено по Божия образ и подобие – човекът, но имах нужда от още допинг, за да започна ревюто си.

Да, всичко, което описва Иво, е описание и на теб самия, на онези неподозирани измерения, където се крие съществена част от съществото ти, заключена често дори за теб самия до моментите, когато всичко, което мислиш, че си и знаеш за себе си, се изчерпа и изворът на Подобието намери брод в теб и нищо не може да го заприщи, не може да ограби пресътворяващото ти творчество.

Някой бе казал, че красотата е в очите на наблюдаващия, а Иво е такъв наблюдаващ, който вижда Красотата, но той има и вдъхновението и порива да я съпреживее и сподели.
Излишно е да анализирам и коментирам, текстовете и изреченията, които тъче Иво, говорят сами.

И какъв човек си, Иво, толкова непосредствен! Въпреки, че съветваш сина си, както твърдиш в една от статиите си-новели (така ми се иска да ги нарека), че истинските мъже никога не плачат, ти не криеш чувствата и сълзите си, когато получаваш вниманието и благодарността на читателите си, когато четеш текстовете си пред публика. И още нещо, няма гордост или по- и най- в теб. Изумих се, когато насърчи в едно от видеата, които гледах, публиката да ръкопляска на себе си.

Да, когато човек съпреживява истински, явно цени миговете, които другите му подаряват, значимостта и важността на другите около него, които всъщност може би е самият той. Ама че реципрочност... нищо във вселената не се губело, а се преобразувало. Да, болката се превръща в двигател на сила, ограничеността – в безграничност, онова долу става – горе. Така се случва в твоите статии-новели.

Колко пъти написах „да”, аз, средностатистическият представител на цитираната за най-мрачна нация в света!? „Всеки опасен предразсъдък е рожба на някакво обобщение”, казва Иво в един от репортажите си. Напълно подкрепям това. Не съществува „средностатистически човек”, всъщност това е дори обида. Няма по-чудно същество от човека и Иво го изпява чрез всяка своя дума.

Благодаря  ти, че ни будиш от дрямката на повърхностното и разтърсваш земи във нас, за да дадеш криле на доброто и съпричастността.

Иво, нашият човек и щастието на кривата

- Този човек трябва да знае какво ни причинява - каза Ели. - То бива човек да чете и да плаче вкъщи, но когато започне да лее сълзи и във влака, наоколо започват да го гледат странно.

Представих си как Ели чете "Кривата на щастието" във влака и лее сълзи колкото Искър и Марица, взети заедно. Леко се усмихнах, извинявай, Ели! А всичко започна с това, че избрахме за ноемврийската среща да четем разказите на Иво Иванов.

- Да четеш Ерих Мария е едно, да четеш Иво Иванов е... великолепно! - възторжено извика Дарина и за момент си помислих, че ако така си изразява вълненията със Станимир, отдавна им се носи славата сред съседите. - Ето ти я славянската душа, емоция, преживяване, пресъздаване, нали, Марго?

- Очарована съм от статиите! - кимна Маргарита. - Човек със сърце за истинските неща и любопитво за творението и душата.

- Аз пък се хванах да търся информация за някои от героите на разказите му. Чак се чудих как не съм знаел нищо за повечето от тях, даже и имената им. И започнах да търся информация и за самия Иво, и така намерих едно интервю с него в YouTube. Два момента ми напълниха сърцето: когато Иво говори за значението на времето, което прекарва със сина си, и когато посочва Стайнбек като авторът, който му е повлиял най-силно. Мой човек е! - на тези ми думи Мариана се усмихна великодушно в стил "Абе Жоро си е такъв, но си го знаем и го траем."

Дарина обаче не искаше Иво да е нечий друг човек:
- Той казва, че обича да пише през нощта, а аз мислех да ви споделя, че обичам да чета историите му през нощта. Мой човек е! 

- Къщата утихва, пълна тишина - замечтано каза Ели.

- И аз обожавам да работя нощем, тип "сова" ли беше? - попита Маргарита.

- Представям си нощ, мрак, сал един включен комп, две очи, от които се стичат сълзи и един подсмърчащ нос... Някой чете Иво Иванов... - реших да разваля романтиката. - Който чете Иво нощем и лее сълзи, да си признае. Леенето на сълзи в полумрак не е грях или срам. 

- Признавам! - призна Дарина, устремена към приза за най-верен фен. - И покрай мен още 3 души четат, реват и :"Как можа да ми кажеш да чета този човек, два дни само това ми е в главата..." 

- Вкъщи реване - ок, ама във влака посмърчане е вече странно - каза пак Ели. - Този човек наистина трябва да знае какво ни причинява. 

* * * * * * * 

И така, Иво, ще ти кажа какво ни причиняваш.
Вълнения.

Катарзиси.
Мисли за Смисъла.

Любов към Човека. 

Желание да даваме. 

Дарина дори ти направи букет:

От Дарина за Иво.

Не знам, човеко, как постигаш това. За всеки от нас ти си "мой човек". А ние сме толкова различни, и щом все пак разказите ти ни стисват за гърлото и ни бъркат в сърцето - значи си уцелил нещо много общо в нас, различните. И искаме да го знаеш.

Та затова ти писах през ноември това съобщение: 

Здравейте! Пиша Ви от името на малък читателски клуб от Хасково. Веднъж месечно се събираме няколко души и си говорим за книги/теми/автори, които предишния път сме избрали. Този месец четем "Кривата на щастието" и на 23-и ще говорим за нея. Искате ли да Ви пратя линк към блога ни?

И когато казах на клуба, че си отговорил, някои щяха да получат удар. Та се наложи да доказвам със скрийншот: 

Виж, докато четох разказите ти, заобичах повече и живота, и хората. Заобичах повече живота такъв, какъвто е. Освен кривата на щастието, което ту идва, ту си отива, се замислих, че има и едно щастие на кривата - щастието да си жив, що-годе здрав, и да можеш да правиш това, което обичаш и цениш, no matter what от гледна точка на обстоятелствата. Щастието на кривата е да имаш късмета не всичко да ти върви, не всичко винаги да ти е лесно, не всичко да е право и бързо, но да се радваш на живота си. Едно е да караш по гладка и равна магистрала, друго е да се виеш по крив и изменчив планински път. Обаче пътят си го бива, все пак (планинския), и макар че понякога от завоите може да ти се драйфа, когато си горе пред теб се откриват гледки, които ти спират дъха. Нима това не е вечната неравноделна песен на живота? Нима в тая кривота няма щастие? Нима в старата порта няма красота? 

Маргото от клуба веднъж цитира Ремарк, според когото човек живее 75% с  фантазии и 25% с реалните факти. Може да е фантазия, обаче си представям през 2018-а, като си дойдеш в България, да наминеш за няколко дни към Хасково. Ще опитаме местните вина и деликатеси, ще поговорим, ще... много работи. Между другото, женският баскетболен отбор е шампион на България. Заповядай в Хасково!

Дарина за Иво и "Кривата на щастието"

Книга: "Кривата на щастието"
Издател: Вакон
Година: 2014
Представя: Дарина

Следващите няколко реда ще са опит скромно и от сърце да изкажа своята благодарност към Иво Иванов. Автор, открит съвсем случайно. И съвсем навреме.

Подходих към историите на Иво с предубеждение и недоверие, с очакване за чисто технически спортни репортажи и нищо повече. Разбира се, оказа се че греша. Историите на Иво са прекрасни, наситени с чиста емоция, с истински живот, с много радост, тъга, изключително въздействащи. Историите носят в себе си безкрайната палитра на чувствата в един човешки живот. Реални истории, реални герои на живота, реално губещи, реално побеждаващи, страдащи. Обикновени хора, с необикновени съдби, издирени, разказани и поднесени ни като безценен дар. Истории дълбоко лични, преживени и съпреживени, които докосват сърцето и душата, пречистват, променят, възпитават и превъзпитават. Истории, които вдъхновяват. Всеки един разказ съдържа безценни поуки и житейски уроци, функционира на няколко морални и текстови нива. Чрез историите си Иво разказва самия живот – борбата на бащата за здравето на сина си, на треньора за успеха на отбора му, на детето, загубило родителите си. Но поднесени без драма, трагичност и клишираност. Поднесени по градивен и въздействащ начин, без излишен морал и нравоучения. При него спортът действително е само предтекст, за да разкаже Вселената на всеки един човешки живот. Наред с това обаче разказва и с чувство за хумор /“Честна дума, не си го измислям“/, с отношение към социалните проблеми, към поведението /действието или бездействието/ на всеки отделен човек в обществото. Разказва за тайнствените Хималаи, за древните индийски племена и културата им, за недомислиците в ЦРУ, за хора получили истински шанс в живота, но провалили се. И за такива, родени без шанс, но отказали да се предадат.

С надежда да не прозвучи патетично и сантиментално, книгите на Иво са нужните книги във всеки един дом, за всяко едно училище, подрастващо дете, майка, баща, брат, приятел. За всеки един от нас. Затова с тези няколко скромни думи, написани около сутрешното ми кафе, искам от мое и от името на страхотните ми приятели от скромния ни/но ентусиазиран, пълен с мечти и идеи/ литературен клуб в град Хасково да кажа – благодарим ти, Иво! Ние ти благодарим, а ти продължавай все така да ни благо даряваш с твоите единствени, неповторими и незабравими разкази. Пожелаваме за теб, семейството ти и приятелите ти здраве, вдъхновение и щастие. Защото всяко едно от тези неща не може да съществува самостоятелно, нали?

Всичко споделено е далеч по-хубаво! Точно като разказите ти.