Бележка: Анонимен читател е коментирал под ревюто за "Кула от лъжи". Диалозите и споделянията между нас, читателите, са важен двигател за развитието на литературата. Защото тя е социален феномен - историите ни свързват, вълнуват, замислят. А българската литература заслужава такъв подтик!
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Книга: Кула от лъжи
Автор: Виктор Стоянов
Издател: Развитие
Година: 2018
Представя: Анонимен коментатор
Не съм голям фен на криминални романи, но "Кула от лъжи" определено ме грабна. След първоначалния шок и кръвопролития беше лесно да се потопя в историята. Авторът описва реални ситуации и събития или поне биха могли да бъдат. Сякаш четеш история зад кулисите на новинарските емисии. С риск да прозвучи феминистично, най-много ми харесаха силните женски образи, всяка със своите особености, не мога да определя коя ми е любима. Тяхната непримиримост, интелект и устрем да се справят с всяко предизвикателсто, колкото и травмиращо да е то, са вдъхновяващи.
Поезията на Любел Дякоf е като шарен чорап, съчетал "каращи" се цветове. Така в една книжка като дебюта й "Сюжети" можем да срещнем сакралното и профанното, грубото и нежното. Стихотворенията в стихосбирката са обособени в три дяла: драма, еротика и трилър. Какво ме впечатли?
Младата поетеса е представител на т.нар. Поколение Z и заслужено си намира фенове от своята генерация - говори по тяхному, показна е по тяхному, включително и във Фейсбук. Сега се замислям: те всъщност умеят ли да се любят, или се чукат?
Г-ца Дякоf е майсторка на кратката форма - бързина и директност на експресията, откровеност на изказа, на моменти дори затрогващ патос. Определено можеш да изпиташ нещо и да се замислиш.
Стихосбирката "Сюжети" показва, че поетесата има талант и избира някои наистина важни и силни теми (не само за своето поколение - за всички, които са били на 25), които не се притеснява да изследва и представя отвъд казаното преди.
Има нещо много хубаво в стиховете й, но също и нещо, което би било добре да промени.
Прави ми впечатление на моменти излишния стремеж към оригиналничене и парадиране, като че ли не може да намери своя образ, своя глас, своето малко място в света, та затова се опитва да ни провокира и да ни каже: "Вижте ме, чуйте ме, възхитете ми се, аз съм тук!"
А така се държат малките момиченца, когато искат нещо или когато са разочаровани. Та така - шепа талант и щипка инфантилност в едно - това е "Сюжети."
Изкушавам се да кажа, че ако някой ден имам каравана, ще я кръстя "Росинант." Но знам, че няма да го направя, защото ще е жалка кражба от Стайнбековата история и неговата мощна кола с фургон, с която кръстосва Америка преди близо 60 години. Така че ще трябва да измисля друго име.
Прочетох "Пътешествия с Чарли" около двадесет години, след първия и единствен път, в който я четох изцяло. Не помнех почти нищо - само смътното усещане, че е хубава книга, че ми е било приятно да я разлиствам и да прекарвам времето си в света, описан от автора. И сега усещането се повтори. Хареса ми как пише Станбейк, харесаха ми и разсъжденията му.
Разбрах, че един пътепис не е задължително да бъде много детайлен и описателен за местата, през които се минава. Че всъщност пътеписът не е туристически наръчник с висока степен на достоверност, а свободно течащ поток от мисли и асоциации, от личните субективни преживявания и впечатления на автора. Така можеш да отделиш повече място на отделителните навици на пудела Чарли, отколкото на цял щат. Всъщност един пътепис казва повече за автора му, отколкото за местата, през които преминава.
И понеже подзаглавието на книгата е "Аз търсих Америка", справедливо е да кажем, че в такова пътешествие човек и без да иска, търси и намира много от себе си.
Доста от случките в книгата заслужават споменаване, анализ и разсъждения. Ще спомена две.
Първата е от разказа за среща с някакви местни жители по пътя на Стайнбек. Говорят си за политика и за избори и единият казва "Никога не е било така. Никой не казва как ще гласува - всички мълчат и нищо не казват. Досега такова нещо не е бивало." И се сетих, че нещо подобно се случи с избора на Тръмп за президент. Анкетите даваха предимство за Хилъри Клинтън, но внезапно се оказа, че Тръмп категорично печели. И впоследствие стана ясно, че някои от неговите избиратели при социологическите проучвания са скрили намеренията си, заради масовите критики от водещите медии срещу Тръмп, които карали привържениците му да се чувстват като ограничени глупаци. Хората предпочитали да скрият истинските си предпочитания дори пред анкетьорите, за да не приличат на тъпанари, но останали сами, гласували за противоречивия републикански кандидат.
А втората е от една среща с квебекски канадци - Стайнбек ги нарича "канадски французи." Писателят среща тези труженици - мигранти, които идват като сезонни работници в северните щати, и споделя с тях бутилка отлежал френски коняк - някакъв ароматен шедьовър, който кара хората да се чувстват като братя. И наистина, колко е хубаво да срещнем хора, които може да са различни от нас, но да изпитаме чувство за общност, уважение към живота и труда им, към малките неща, които носят в себе си. И колко рядко се случва да е така. А пътуването изглежда помага, защото ни извежда от обичайното ни съществуване и ни прави странници. И така е по-лесно да погледнем другите странници, а може би и да намерим общото между нас, а не различието.
Мда, много анекдоти и теми, които зачеква авторът, остават актуални и извън конюнктурата на конкретното време и място. И това е естествено, защото сме само прашинки във времето и пространството, а големите човешки теми в живота на човека не се се променили особено през хилядолетната история на нашия вид. Но отвъд тази баналност, завладяващ е начинът, по който Стайнбек ни напомня и показва това, както е вълнуващо и това, че без морализаторстване ни напомня, че в тази човешка орисия има и надежда - заради мъничкото в човека, което е божествено, а не човешко.
Този месец чествахме две години от създаването на клуба. Изминаха неусетно, уж между другото, а всъщност запълниха празнина, която може би преди не сме осъзнавали. И като читатели, и като хора, които искат да споделят с други като тях.
Темата днес беше пътуване, пътешествия и приключения, но не се ограничихме само до нея.
Книгите:
Джон Стайнбек - Пътешествия с Чарли
Нарине Абгарян - Манюня
Черил Стрейд - Моето прключение в дивото
Хавиер Мариас - Така започва злото
Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной
BBVA - There's a future: Visions for a better world
Taзи сбирка ни донесе и нов член: Теодор, който е ученик в димитровградската ПМГ и ни разказа впечатленията си от "1984" на Оруел, откъдето пък се отприщиха спомени и размисли за комунизма.
В едно интервю Недялко Славов споделя, че „Камбаната“ е историята на бащиното му село, но това според него е история и на цяла България. Името на романа „Камбаната“ като източник на предупредителния сигнал при бедствие и символ на вярата, не е избран случайно от автора. Писателят сам споделя, че чрез романа си искал да алармира за сериозните проблеми в нашата страна.
В действителност проблеми има и е достатъчно да погледнеш новините и блесват с пълна сила, но не бих се съгласила с крайностите, които авторът описва.
Питам се с какво толкова се впечатлиха голяма част от читателите в България? Книгата е преиздавана няколко пъти, има награда на издателство „Хеликон“. Авторът е напипал слабостта на повечето от съвременните българи – да разсъждават песимистично и да определят мръсния и пошъл език за новаторски. Учудващо за човек, който е слушал през детството си предимно класическа музика в панелен блок, пълен с простаци (това са думи на Славов), как стига сам до просташкото. Славов е човек на крайностите и такъв е и за мен романа. Може би и точно това е целял, не знам. За него жените са к*рви, циганите са наркобарони и главорези, свещениците са коцкари и пияници. Няма да преразказвам сюжета на книгата, който е известен на мнозина. Цялата история лъха на безнадеждност и на смърт. Аз не намерих онази светлина и онази идея, която запалва в човек искрата на надеждата и вярата, и която му дава сили да продължи напред и да промени настоящето към по-добро.
Гръмкото тръбене, не е в повечето случаи гласа на Истината.
В заключение: Не вярвайте на всеки, който бие камбаната, защото не знаете към какво ви призовава!
Романът "Камбаната" е един от новите и модерни български романи на сравнително млад, но успешен автор - Недялко Славов. С няколко думи книгата може да се характеризира така - белетристика, изтъкана с белезите на съвременната европейска проза - социална ангажираност, проблематичност, хуманизъм, завръщане към традиционните християнски и общочовешки ценности, но и поглед към бъдещето. Към съхраняването на човека като личност, устрем и воля за промяна към по-добро.
Сюжетът ни запознава с бившия затворник Вано - той се завръща в родното си село след втора излежана присъда за убийство и заварва родното си село и неговите жители - остарели жени и мъже, под постоянния тормоз на група цигани, нар. мематите, които ги ограбват, убиват и се гаврят с тях. Картина на погубения свят, изоставените, самотни остарели родители, на компрометираните традиции, ценности и вяра. И убиецът вчера претърпява метаморфоза, превръщайки се в светеца - пазител днес. Образът на героя е изграден с много финес от писателя - изключително методично, с усет за човешката психика, безжалостно откровено в свирепите му заслепения и ослепяването му от любов. У Вено, наричан още Самурая, се заражда дълго стаяваното чувство за човечност, справедливост и той става защитник на селото, на любовта си и дори поема най-отговорната мисия: да пази църквата, да бие камбаната, осъзнавайки, че отива към собствената си гибел. Символиката, внушенията и посланията в романа са повече от очевидни. Образът на жената като сила, но и предателство също е изграден въздействащо.
Стилът на писане е оригинален, с изключително наситен емоционален заряд, наративът е въздействащ. Завладяваща и интересна книга като проблематика, писателско майсторство и емоция.
Имам приятел, който преди двайсетина години е бил адвокат по някои от големите приватизационни сделки и е общувал с хора, за които момчета като мен бяха чували само от новините по телевизията. 90-те години бяха странното време на мутрите, на куфарчетата с пари и кредитните милионери, на грубото разпределяне на пазара и на показните убийствата на конкурентите. Един див Изток, но не на кино.
- Убивали са хора, с които предишната вечер сме седели на една маса - казваше моят приятел и си личеше, че е доволен, задето не го е сполетяла същата съдба. - Говорили сме за сделки, за пари, къде какво и за колко искат да купят, с кого трябва се говори и на другия ден човека го убиват.
В такива условия се изграждаше обществото, за което ни казваха, че е капитализъм и демокрация. Както разбрахме, лъгали са ни. Зад завесата от омайни красиви думи се вършеха мръсни дела. И продължават да се вършат, но по-изискано.
Към тези размишления за подземния и наддземния свят ме наведе "Кула от лъжи" - дебютният роман на Виктор Стоянов, който излезе в края на 2018. Дали и авторът не лъже - как може това да е дебют?! Толкова добре е написан, все едно човекът цял живот това е правил.
А отначало бях скептичен. На първата страница си казах "Ето това изречение аз не бих го написал така. Не ми звучи добре, не трябва да е така." След двайстата страница вече не мислих за това, защото разказът ме грабна и не ме пусна до края.
Като жанр "Кула от лъжи" е криминален трилър с елементи на екшън. Бързо и динамично повествование с поредица от събития, които не те оставят да си отдъхнеш, както и няколко страстни секс сцени. Много адреналин, доста тестостерон, порядъчна доза допамин - това е биохимията на романа.
Хареса ми също, че в интензивното действие авторът прави внезапни отклонения от пътя - на пръв поглед излишни описания на героите и на техния живот извън момента, но пък това ги прави много по-пълнокръвни и разбираеми за читателя. И нещо важно - тези контрастни моменти в ритъма и сюжета правят романа по-интересен и разнообразен, иначе как се четат 445 страници еднообразно и монотинно четиво? В това отношение стилът на "Кула от лъжи" ми напомни за "Летище" на Хейли. Само че темата е българска, от живота, който наистина се случва извън новините.
Сюжетът се върти около фалита на една голяма българска банка, който повлича много от героите във водовъртеж, от който няма измъкване. Сблъскват се интересите на титаните, а в тяхната игра на живот и смърт ние сме пешки без значение. Намесени са чужди държави, големи фигури в политиката и правосъдната система, корумпирани държавни чиновници и тук - таме почтени и смели служители, благодарение на които кулата все пак рухва. Само че с рухването й, мисля, зад нея виждаме други кули...
Образно казано, книгата се чете на един дъх, но измерено в реално време, ми трябваше един дълъг уикенд (от петък късен слодобед до неделя вечер), придружен с приятна храна и чай, с време за почивка или душ. Смея да кажа, това беше добре прекарано време в зимния студ.
- - - - - - - Послепис:
Чудех се дали да си призная, че миналата година в "Най-добрите" направих две интервюта, които по някакъв начин се връзват с "Кула от лъжи." Е, признавам си.
