А вие помните ли? И какво?

Книги: "Записки по революцията и "Началото на прехода" 

Автор: Евгений Дайнов
Представя: Георги

Вечерта на 14 януари 2016г. бях в клуб "Перото" в НДК, където Евгений Дайнов представяше новата си книга - втория том от спомени и наблюдения за миналото под името "Началото на прехода" (1989 - 1996).

Тогава Дайнов каза много неща, но между тях ме впечатли ето това:

Kомунистите чрез ченгетата, мафията и медиите, които създадоха, спечелиха битката за паметта за 45-годишния комунистически режим. Затова сега децата чуват от родителите си само това, че тогава е било много хубаво и хората са имали всичко.
Сега обаче важна е битката за паметта за изминалите 26 години от прехода. Тази битка не бива да загубим.

Първият том се казва "Записки по революцията" и е романтично-хъшлашки. Езикът е образен, повествованието е изпъстрено с диалози и цветисти описания. Все едно седи пред теб на маса, пие бира и ти говори - само на теб. А за какво? Дайнов разказва за детството и младостта си, поделени между София, Москва и Лондон. Прави интресни съпоставки между трите града и трите страни.

За оскъдицата в Москва. За свободната игра в София. За субкултурите в Лондон (завиждам, че е бил на концерта на Цепелин, представящ Physical Graffiti).

Разказва и как в него се е изградил Аз-образът на перманентния революционер - бунтовника извън калъпа, който не желае да приема на готово дадените му авторитети. Революционните му пориви се люшкат между Троцки и Че Гевара, докато накрая разбира, че в комунизма добра революция няма. Познавам хора, които с наслада биха натрили носа на Дайнов с въпроса "Абе какъв демократ и антикомунист си ти, като си хойкал по Москва и Лондон, а на нас не ни даваха да си покажем носа по-далеч от Румъния?" Отговорът е лесен: Дайнов е син на заместник-главния редактор на в."Работническо знаме" - официалният партиен орган на БКП. Изпратили са Дайнов - баща първо да създаде кореспондентско бюро в Москва, а след това в Лондон, а той е взел семейството си. Така че Дайнов - син не е от тези, които са закърмени с антикомунизъм (както съм например аз - през 80-те вкъщи слушахме "Свободна Европа" и "Дойче веле"). Евгени Дайнов е от тези, които са имали възможност покрай позицията на семейството си в Партията да наблюдават, да осмислят и да сравняват различни общества и процеси, и на тази основа да си изградят отношение и да заемат позиция. Всъщност децата на комунистите станаха капиталисти 1) защото имаха повече информация от останалите и 2) защото имаха повече връзки точно те да вземат парите и да създават бизнеси. Ами чест му прави на Дайнов, че не е избрал този път. А като четеш книгата, откриваш, че е срещал толкова много образи, които след това играха важни роли в държавата, като например готиният Александър Божков и злокобният Георги Първанов. 

Вторият том "Началото на прехода" е съзнателно-хъшлашки. Всъщност, когато авторът каза, че битката за миналото е изгубена, си мисля, че това е само защото хората не правят връзка между комунизма и последвалия преход, и че кукловодите на прехода са с генезис в комунизма. Вторият том обхваща доста теми, за които комунистите, ченгетата и мафията, която си създадоха, не искат Вие и децата Ви да знаете или да си ги спомняте:

• За времената на първите неформални опозиционни движения, но и за внедрените в тях агенти. 
• За нагласения преход.
• За мутрите "застрахователи". 
• За правителствата на Беров и Виденов. 
• За голямото пране на пари и трансформирането на политическата власт в икономическа.
• За надеждата и вярата, с която обикновените хора посрещнаха промяната, и за това как комунистическата олигархия успя да убие ентусиазма им. 

Всъщност, двата тома, и особено вторият, са за това защо, аджеба, сега сме на това дередже. И отново се нареждат герои, които познаваме като актьори на прехода: Филип Боков (представител на младата социалистическа аристокрация), Волен Сидеров (някога главен редактор на в."Демокрация"), Соломон Паси, Петър Берон, Филип Димитров, Жельо Желев, че даже и Илия Павлов (както си призава Дайнов, май по това време е прекалил с ходенето по коктейли, та се е запознал с доста сенчести личности)...

Препоръчвам и двете книги на всички, които искат да си припомнят последните няколко десетилетия от живота ни - представени по начин, който няма да срещнете нито в учебниците, нито в жълтите медии. 

И вече се готвя за следващия трети том, обхващащ времето от 1997 до 2017.