Кой е най-великият любовен роман на всички времена?

Когато на януарската среща на Читателския клуб дамите избраха да четем любовна литература, доста се зачудих какви любовни романи съм чел и не се сетих за нито един. Не знам как съм прекарал 40 години, без да чета любовни романи, макар че в много от любимите ми книги има и романтични сюжети. Но кое е par excellence истински любовен роман? Ако трябва да прочета един любовен роман, кой да е той?

Помолих за помощ романтичното човечество със статус във Фейсбук:

Получих разнообразни отговори. Може би ще ви е интересно да видите една непредставителна извадка на предпочитанията на моите контакти във Фейсбук. Общо 53 мнения, разпределени по следния начин:

"Отнесени от вихъра" - 6 гласа
"Любов по време на холера" - 6
"Гордост и предразсъдъци" - 5
"Ана Каренина" - 4
"Опасни връзки" - 3
"Майстора и Маргарита" - 3
"Ромео и Жулиета" - 3
"Брулени хълмове" - 3
"Птиците умират сами" - 3
"Джейн Еър" - 2
"Любовникът на лейди Чатърли" - 1
"Аутопсия на една любов" - 1
"За кого бие камбаната" - 1
"Английският пациент" - 1
"Граф Монте Кристо" - 1
"И.М." - 1
"Да се обичаме с отворени очи" - 1
"Дафнис и Хлоя" - 1
"Осъдени души" - 1
"Казабланка" (филмът е по тази пиеса и е получил Оскар за най-добър сценарий) - 1
"Трима другари" - 1
"Лолита" - 1
"Дружба от векове за векове" (иронично напомняне за пропагандна книга уж от Тодор Живков за отношенията между България и СССР) - 1
"Библия" - 1
"Игра на тронове" - 1

А вие помните ли? И какво?

Книги: "Записки по революцията и "Началото на прехода" 

Автор: Евгений Дайнов
Представя: Георги

Вечерта на 14 януари 2016г. бях в клуб "Перото" в НДК, където Евгений Дайнов представяше новата си книга - втория том от спомени и наблюдения за миналото под името "Началото на прехода" (1989 - 1996).

Тогава Дайнов каза много неща, но между тях ме впечатли ето това:

Kомунистите чрез ченгетата, мафията и медиите, които създадоха, спечелиха битката за паметта за 45-годишния комунистически режим. Затова сега децата чуват от родителите си само това, че тогава е било много хубаво и хората са имали всичко.
Сега обаче важна е битката за паметта за изминалите 26 години от прехода. Тази битка не бива да загубим.

Първият том се казва "Записки по революцията" и е романтично-хъшлашки. Езикът е образен, повествованието е изпъстрено с диалози и цветисти описания. Все едно седи пред теб на маса, пие бира и ти говори - само на теб. А за какво? Дайнов разказва за детството и младостта си, поделени между София, Москва и Лондон. Прави интресни съпоставки между трите града и трите страни.

За оскъдицата в Москва. За свободната игра в София. За субкултурите в Лондон (завиждам, че е бил на концерта на Цепелин, представящ Physical Graffiti).

Разказва и как в него се е изградил Аз-образът на перманентния революционер - бунтовника извън калъпа, който не желае да приема на готово дадените му авторитети. Революционните му пориви се люшкат между Троцки и Че Гевара, докато накрая разбира, че в комунизма добра революция няма. Познавам хора, които с наслада биха натрили носа на Дайнов с въпроса "Абе какъв демократ и антикомунист си ти, като си хойкал по Москва и Лондон, а на нас не ни даваха да си покажем носа по-далеч от Румъния?" Отговорът е лесен: Дайнов е син на заместник-главния редактор на в."Работническо знаме" - официалният партиен орган на БКП. Изпратили са Дайнов - баща първо да създаде кореспондентско бюро в Москва, а след това в Лондон, а той е взел семейството си. Така че Дайнов - син не е от тези, които са закърмени с антикомунизъм (както съм например аз - през 80-те вкъщи слушахме "Свободна Европа" и "Дойче веле"). Евгени Дайнов е от тези, които са имали възможност покрай позицията на семейството си в Партията да наблюдават, да осмислят и да сравняват различни общества и процеси, и на тази основа да си изградят отношение и да заемат позиция. Всъщност децата на комунистите станаха капиталисти 1) защото имаха повече информация от останалите и 2) защото имаха повече връзки точно те да вземат парите и да създават бизнеси. Ами чест му прави на Дайнов, че не е избрал този път. А като четеш книгата, откриваш, че е срещал толкова много образи, които след това играха важни роли в държавата, като например готиният Александър Божков и злокобният Георги Първанов. 

Вторият том "Началото на прехода" е съзнателно-хъшлашки. Всъщност, когато авторът каза, че битката за миналото е изгубена, си мисля, че това е само защото хората не правят връзка между комунизма и последвалия преход, и че кукловодите на прехода са с генезис в комунизма. Вторият том обхваща доста теми, за които комунистите, ченгетата и мафията, която си създадоха, не искат Вие и децата Ви да знаете или да си ги спомняте:

• За времената на първите неформални опозиционни движения, но и за внедрените в тях агенти. 
• За нагласения преход.
• За мутрите "застрахователи". 
• За правителствата на Беров и Виденов. 
• За голямото пране на пари и трансформирането на политическата власт в икономическа.
• За надеждата и вярата, с която обикновените хора посрещнаха промяната, и за това как комунистическата олигархия успя да убие ентусиазма им. 

Всъщност, двата тома, и особено вторият, са за това защо, аджеба, сега сме на това дередже. И отново се нареждат герои, които познаваме като актьори на прехода: Филип Боков (представител на младата социалистическа аристокрация), Волен Сидеров (някога главен редактор на в."Демокрация"), Соломон Паси, Петър Берон, Филип Димитров, Жельо Желев, че даже и Илия Павлов (както си призава Дайнов, май по това време е прекалил с ходенето по коктейли, та се е запознал с доста сенчести личности)...

Препоръчвам и двете книги на всички, които искат да си припомнят последните няколко десетилетия от живота ни - представени по начин, който няма да срещнете нито в учебниците, нито в жълтите медии. 

И вече се готвя за следващия трети том, обхващащ времето от 1997 до 2017.

"Легенда за яснооките" - ревю от Ели

Автор: Христо Милков

Представя: Елисавета Георгиева

Първото ми добро впечатление от книгата беше от красивия дизайн на корицата и името на книгата, което асоциирах с приказка за благородни и смели хора. Очакванията ми се разминаха със сюжета, но въпреки това останах приятно изненадана и се влюбих в прекрасния свят, който Христо Милков бе описал, за да разкаже една завладяваща история за своя род. 

Кой е авторът на произведението - Христо Милков? Бивш командос от тайните спец служби на поделение "Тихини". За всеки поне малко запознат с историята на тази военна част, ще стане ясно, че авторът има интересна биография на добре обучен военен, който почти целия си живот е посветил на физическата си подготовка за оцеляване в трудни условия, изпълнение на опасни и животозастрашаващи специални мисии с цел защита на родината ни. Затова и не е чудно, че основната идея на романа е именно любовта към България и семейството. Авторът започва да пише на сравнително късна възраст - 58-годишен. За мен беше изненадваща лекотата и майсторството, с което писателят реди историята. 

Светът, в който се развиват събитията, около 1828 година, е първичен, ухаещ на земя и билки, изпълнен със звуците на народните песни на хората, които умеят да работят здраво и да се веселят подобаващо, лишени от преструвките на съвремието. Историята е базирана на кратки сведения за рода на авторa. Петър Гюнгюрмеза (името означава от турски светъл и лъчезарен човек) е един от най-завладяващите персонажи в книгата. Останал от малък сирак, чрез упорита работа, талант и добро сърце, придобил имот и добро име. Станал първи човек на село Иридже, намиращо се до Ямбол. Историята, развила се през този период в България е основната тема, която определя трагичните събития, които сполетяват семейството на стария Гюнгюрмез. Колко добри очаквания и надежда са били разбити от Руското правителство след освободителната за Гърция война срещу османските поробители. Руските войски минават през българската територия и биват посрещани като освободители, но имперските планове са други. Свободата ще бъде само за гръцкия народ, а българите са оставени отново под владичеството на султана. Този трагичен развой на събитията са причина много българи (около 140 000) да напуснат родината си. Те са били и допълнително стимулирани от имперските представители да тръгнат на опасен дълъг преход, за да се заселят в руските неплодородни земи на Бесарабия. Император Николай I се е надявал този трудолюбив и красив народ да облагороди пустеещите руски степи. Един от тези, които виждат в това начинание предателство към родния край е Петър Гюнгермеза и той преживява тези събития трагично. Духом и физически изнемогва. Като не на себе си, обикаля от село на село и убеждава своите сънародници да не напускат родните си места. Неговите думи сякаш звучат и сега към всички тези, които тръгват към чужди държави с измамната надежда за по-добър живот. Земята, която свише ни е дадена е най-голямото ни богатство. Тук планините, реките, горите, плодородните ниви, всички те подарени ни от Бога, са безценни дарове, който ни хранят, дават сила, носят легенди и сякаш говорят за славните отминали времена на народа ни. Зареял поглед там във времето на тази епоха, писателят ни подканва да видим поуките в историята която непрекъснато се повтаря. 

Българите трябва да разберат, че историята не само се чете, но тя се и пише от самите тях. Трите стълба, които са крепяли според автора народа ни, са Патриотизма, Православието и Рода. Ако загубим упора в тези три стълба, народът ни е обречен на гибел и забвение. Разкъсвайки връзките си с Бога, семейството и родната земя, ние губим нашия духовен компас. Завлечени по разните краища на света, нашите сънародници вегитират в унеса на сладникавата приспивна омая на чуждия свят на други народи. Нашите възрастни родители като стария Гюнгюрмез плачат и викат от върхарите на планините "Майчице Родино, свършено е с тебе!"