Дромомахиа - пътуване във времето, пространството и себе си

Книга: Дромомахиа 

Автор: Роберт Леви 

Издателство: Лексикон 

Година: 2017 

Страници: 110 

Цена: 12.00 

Представя: Георги 

Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ.

От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят.

Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново.

Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в човешката душа. В нея изминалото време и изброденото пространство са само сцена за изследването на вътрешния Аз, за търсене в себе си и за вплитането в едно на минало, настояще и бъдеще, на спомени, реалности и фантазии, докато малко трудно почнем да отделяме едното от другото.

Едно е сигурно - това не е българска версия на "По пътя". Това е българска книга, която мирише на споделена цигара под дъжда, на том с есета в раницата, на шкебме чорба в крайпътна кръчма в Тракия, на живота ни от плът и кръв, само че поднесен по начин, по който да видим, помислим, почувстваме нещо ново.

А Роберт може винаги да поднесе това ново за нас, защото умее да знае и помни. Но знанието и паметта са свързани с миналото. А дали носи нещо за бъдещето? И дали в знанието и опита няма и малко тъга, които неизбежно се предават и на мислите ни за бъдещето?

Ето, ще кажете "А къде изобщо е бъдещето в тази книга?" Хм, ако не знаех, че Роберт се готви да емигрира, може би нямаше да гледам на Дромомахиа като на едно тайно сбогуване с България. Но аз знам и затова виждам как всеки ред е прощаване с миналото и обръщане на погледа към новия живот в другата страна. (Друг е въпросът дали можем съвсем да се простим с миналото.)

Ако от всичко написано до тук не съм ви помогнал да си изградите представа за Дромомахиа, може би това е най-добрата препоръка за тази книжка. 110 страници, в квадратен формат, с хубави фотографии и текст, в който има много контекст и много подтекст.

* * *

За финал, един мой разговор с Роберт от пролетта на 2017г.

* * *
Забележка:
Статията е публикувана първо в блога за психология на Георги Станков под същото заглавие: Дромомахиа - пътуване във времето, пространството и себе си.

"Светлина между два океана" - ревю от Ели

Книга: "Светлина между два океана"
Автор: М.Л.Стедман
Издател: Обсидиан
Представя: Елисавета

Писателят разказва красива история за любовта между мъж и жена, която се развива през повечето време на изолирания самотен остров Янус Рок, разположен в периферията на Западна Австралия. Главният герой - Том Шерборн, травмиран от Първата Световна война мъж, отива да лекува болезнените следи от сблъсъка със смъртта, като работи на фара, построен на това отдалечено място. Авторът не случайно е избрал този остров, който е кръстен на двуликия римски бог Янус. Заглавието на книгата също ни дава индикации, че историята е свързана с двоичност. 

Първоначалната ми идея беше да пиша за красивата любов между двамата съпрузи Изабел и Том, която устоява на големи изпитания и побеждава дори болката от смъртта и загубите. Една история, която наистина потвърждава словото от книга Песни на песните на Соломон: „защото любовта е силна като смърт“. Смъртта на трите им деца, загубата на осиновената им незаконно дъщеря не може да раздели двамата влюбени. Сантиментални чувства не са разкрити в романа, но действията на двамата съпрузи говорят повече от моментите на интимност, които дори не са описани от автора.

След сбирката в читателския ни клуб и дискусията по другите книги, които бяха представени, аз се замислих за едно много важна идея, която писателят според мен иска да ни каже и го подкрепя с името на книгата и името на острова - темата за двоичността. В тава произведение много неща са по две - две семейства, двама братя, две сестри, два скорпиона,  две майки.... на едно и също дете.  Възможно ли е в раздвоението да има истина? Според мен авторът ни казва, че не е възможно. Истината е в единицата. Тя е неделима. Лъжата е свързана с двоичността. В нея има къс истина, но и лъжа. Изабел и Том решават да изградят живот върху една такава лъжа и заплащат сурово за това. Една лодка довежда до тях бленуваното и толкова чакано дете. След три мъртвородени деца, според Изабел лодката е довела отговора на нейните молитви. Том не е съгласен да задържат детето, защото предполага, че има някой който търси бебето. Изабел го убеждава, че е в интерес на детето то да остане при тях. Една красива самоизмама, която води до много други лъжи. Лъжите се редят една след друга, да живееш в измама е трудно, има толкова неща, с които да се съобразиш и нагласиш така, че лъжата да бъде замаскирана. Том е бил войник и знае, че има правила, които пречат на човека да се превърне в звяр по време на война, има правила, които помагат всеки ден фарът да даде сигнала си, за да помага на моряците да се предпазят от опасните плитчини. Правилата са направени за да пазят човека. Това е естествената подредба и в природата. В Псалм 103  (Псалом Давидов за сътворението на света) се разказва за цялото сътворение, което Бог е създал и което следва Божиите правила. Изгряването и залязването на слънцето, движението на облаците.... всичко се подчинява на Божествения промисъл. В подредбата има хармония и равновесие. Човек понякога си мисли, че може да пренебрегне тези неписани закони, но тази непокорност води до неговата трагедия. Лъжата е една такава непокорност, която двамата съпрузи, като вярващи хора осъзнават,  че е грях. Пренебрегвайки Божия закон, човешките правила и неписания закон на съвестта, те избират да живеят с една прикрита реалност. Малкото бебе Луси расте, те са привидно щастливи, всичко е сякаш като в приказка, докато не се сблъскват с действителността.

 Животът на истинската майка Хана се е превърнал в кошмар. Загубила съпруг и дете, тя се лута като обезумяла. Цветята на гробищната плоча над един празен гроб са винаги нови и свежи. Хана години наред живее като в сън и в болезненото очакване на новини за своите близки. Математикът Едуард Нортън Лоренц създава теория, известна като „Ефект на пеперудата“.  Теорията предполага образуването на ураган от далечна пеперуда, която е размахала крилата си няколко седмици преди това. Всяко действие има своя ефект към околните. Изабел и Том на своя безлюден остров си мислеха, че света, който са изградили е независим от живота на хората на километри от тях. Оказва се, че не е така. Осъзнават след три години с цялата си тежест жестоките последици на своята лъжа.

Животът от един момент нататък се превръща за двамата в истински ад, който ги изгаря. Равновесието и мира идват чак след като те решават да преподредят отново живота си на основата на истината. Признанието, което първоначално е само от Том, след дълги борби се потвърждава и от Изабел. Разрушен е двойнствения им начин на живот. Всичко се разкрива. Всяко тъмно нещо бива осветено. До последно човек четейки книгата си мисли, че все пак Луси ще се върне при Изабел и Том. Но не става точно така. До края на живота си Изабел не вижда своята осиновена дъщеря. Нещата се подреждат в своето естествено състояние. Хана заживява щастливо с Луси. Том и Изабел цял живот лекуват заедно дълбоките си рани. Тяхната любов и изборът им да си простят един на друг им помага да продължат напред като семейство, макар и без деца.

В книгите, които моите съклубници представиха, имаше много примери на мъже водещи двойнствен живот. Едни пред обществото - изрядни съпрузи, а в действителност блудници и развратници. И в повечето истории всичко се замаскирва зад фасадата на фантазии за голямата и красива "любов". Тези, които почитат с делата си бог като Янус, да не очакват да намерят мир на душата си. Душата се стреми към ред, към Божествения ред на Иисус Христос, който гласи:  " И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори … и ще бъдат (двамата) една плът " В този план няма място за друго освен единството и пълното отдаване един на друг, една душа и едно тяло. Само в такава любов се раждат красивите и трайни плодове - щастливите и обичани деца. Децата не са самоцел, а резултат на осъществената любов. Всичко в живота ни е по Божия промисъл за нас. 

Кой е най-великият любовен роман на всички времена?

Когато на януарската среща на Читателския клуб дамите избраха да четем любовна литература, доста се зачудих какви любовни романи съм чел и не се сетих за нито един. Не знам как съм прекарал 40 години, без да чета любовни романи, макар че в много от любимите ми книги има и романтични сюжети. Но кое е par excellence истински любовен роман? Ако трябва да прочета един любовен роман, кой да е той?

Помолих за помощ романтичното човечество със статус във Фейсбук:

Получих разнообразни отговори. Може би ще ви е интересно да видите една непредставителна извадка на предпочитанията на моите контакти във Фейсбук. Общо 53 мнения, разпределени по следния начин:

"Отнесени от вихъра" - 6 гласа
"Любов по време на холера" - 6
"Гордост и предразсъдъци" - 5
"Ана Каренина" - 4
"Опасни връзки" - 3
"Майстора и Маргарита" - 3
"Ромео и Жулиета" - 3
"Брулени хълмове" - 3
"Птиците умират сами" - 3
"Джейн Еър" - 2
"Любовникът на лейди Чатърли" - 1
"Аутопсия на една любов" - 1
"За кого бие камбаната" - 1
"Английският пациент" - 1
"Граф Монте Кристо" - 1
"И.М." - 1
"Да се обичаме с отворени очи" - 1
"Дафнис и Хлоя" - 1
"Осъдени души" - 1
"Казабланка" (филмът е по тази пиеса и е получил Оскар за най-добър сценарий) - 1
"Трима другари" - 1
"Лолита" - 1
"Дружба от векове за векове" (иронично напомняне за пропагандна книга уж от Тодор Живков за отношенията между България и СССР) - 1
"Библия" - 1
"Игра на тронове" - 1

А вие помните ли? И какво?

Книги: "Записки по революцията и "Началото на прехода" 

Автор: Евгений Дайнов
Представя: Георги

Вечерта на 14 януари 2016г. бях в клуб "Перото" в НДК, където Евгений Дайнов представяше новата си книга - втория том от спомени и наблюдения за миналото под името "Началото на прехода" (1989 - 1996).

Тогава Дайнов каза много неща, но между тях ме впечатли ето това:

Kомунистите чрез ченгетата, мафията и медиите, които създадоха, спечелиха битката за паметта за 45-годишния комунистически режим. Затова сега децата чуват от родителите си само това, че тогава е било много хубаво и хората са имали всичко.
Сега обаче важна е битката за паметта за изминалите 26 години от прехода. Тази битка не бива да загубим.

Първият том се казва "Записки по революцията" и е романтично-хъшлашки. Езикът е образен, повествованието е изпъстрено с диалози и цветисти описания. Все едно седи пред теб на маса, пие бира и ти говори - само на теб. А за какво? Дайнов разказва за детството и младостта си, поделени между София, Москва и Лондон. Прави интресни съпоставки между трите града и трите страни.

За оскъдицата в Москва. За свободната игра в София. За субкултурите в Лондон (завиждам, че е бил на концерта на Цепелин, представящ Physical Graffiti).

Разказва и как в него се е изградил Аз-образът на перманентния революционер - бунтовника извън калъпа, който не желае да приема на готово дадените му авторитети. Революционните му пориви се люшкат между Троцки и Че Гевара, докато накрая разбира, че в комунизма добра революция няма. Познавам хора, които с наслада биха натрили носа на Дайнов с въпроса "Абе какъв демократ и антикомунист си ти, като си хойкал по Москва и Лондон, а на нас не ни даваха да си покажем носа по-далеч от Румъния?" Отговорът е лесен: Дайнов е син на заместник-главния редактор на в."Работническо знаме" - официалният партиен орган на БКП. Изпратили са Дайнов - баща първо да създаде кореспондентско бюро в Москва, а след това в Лондон, а той е взел семейството си. Така че Дайнов - син не е от тези, които са закърмени с антикомунизъм (както съм например аз - през 80-те вкъщи слушахме "Свободна Европа" и "Дойче веле"). Евгени Дайнов е от тези, които са имали възможност покрай позицията на семейството си в Партията да наблюдават, да осмислят и да сравняват различни общества и процеси, и на тази основа да си изградят отношение и да заемат позиция. Всъщност децата на комунистите станаха капиталисти 1) защото имаха повече информация от останалите и 2) защото имаха повече връзки точно те да вземат парите и да създават бизнеси. Ами чест му прави на Дайнов, че не е избрал този път. А като четеш книгата, откриваш, че е срещал толкова много образи, които след това играха важни роли в държавата, като например готиният Александър Божков и злокобният Георги Първанов. 

Вторият том "Началото на прехода" е съзнателно-хъшлашки. Всъщност, когато авторът каза, че битката за миналото е изгубена, си мисля, че това е само защото хората не правят връзка между комунизма и последвалия преход, и че кукловодите на прехода са с генезис в комунизма. Вторият том обхваща доста теми, за които комунистите, ченгетата и мафията, която си създадоха, не искат Вие и децата Ви да знаете или да си ги спомняте:

• За времената на първите неформални опозиционни движения, но и за внедрените в тях агенти. 
• За нагласения преход.
• За мутрите "застрахователи". 
• За правителствата на Беров и Виденов. 
• За голямото пране на пари и трансформирането на политическата власт в икономическа.
• За надеждата и вярата, с която обикновените хора посрещнаха промяната, и за това как комунистическата олигархия успя да убие ентусиазма им. 

Всъщност, двата тома, и особено вторият, са за това защо, аджеба, сега сме на това дередже. И отново се нареждат герои, които познаваме като актьори на прехода: Филип Боков (представител на младата социалистическа аристокрация), Волен Сидеров (някога главен редактор на в."Демокрация"), Соломон Паси, Петър Берон, Филип Димитров, Жельо Желев, че даже и Илия Павлов (както си призава Дайнов, май по това време е прекалил с ходенето по коктейли, та се е запознал с доста сенчести личности)...

Препоръчвам и двете книги на всички, които искат да си припомнят последните няколко десетилетия от живота ни - представени по начин, който няма да срещнете нито в учебниците, нито в жълтите медии. 

И вече се готвя за следващия трети том, обхващащ времето от 1997 до 2017.

"Легенда за яснооките" - ревю от Ели

Автор: Христо Милков

Представя: Елисавета Георгиева

Първото ми добро впечатление от книгата беше от красивия дизайн на корицата и името на книгата, което асоциирах с приказка за благородни и смели хора. Очакванията ми се разминаха със сюжета, но въпреки това останах приятно изненадана и се влюбих в прекрасния свят, който Христо Милков бе описал, за да разкаже една завладяваща история за своя род. 

Кой е авторът на произведението - Христо Милков? Бивш командос от тайните спец служби на поделение "Тихини". За всеки поне малко запознат с историята на тази военна част, ще стане ясно, че авторът има интересна биография на добре обучен военен, който почти целия си живот е посветил на физическата си подготовка за оцеляване в трудни условия, изпълнение на опасни и животозастрашаващи специални мисии с цел защита на родината ни. Затова и не е чудно, че основната идея на романа е именно любовта към България и семейството. Авторът започва да пише на сравнително късна възраст - 58-годишен. За мен беше изненадваща лекотата и майсторството, с което писателят реди историята. 

Светът, в който се развиват събитията, около 1828 година, е първичен, ухаещ на земя и билки, изпълнен със звуците на народните песни на хората, които умеят да работят здраво и да се веселят подобаващо, лишени от преструвките на съвремието. Историята е базирана на кратки сведения за рода на авторa. Петър Гюнгюрмеза (името означава от турски светъл и лъчезарен човек) е един от най-завладяващите персонажи в книгата. Останал от малък сирак, чрез упорита работа, талант и добро сърце, придобил имот и добро име. Станал първи човек на село Иридже, намиращо се до Ямбол. Историята, развила се през този период в България е основната тема, която определя трагичните събития, които сполетяват семейството на стария Гюнгюрмез. Колко добри очаквания и надежда са били разбити от Руското правителство след освободителната за Гърция война срещу османските поробители. Руските войски минават през българската територия и биват посрещани като освободители, но имперските планове са други. Свободата ще бъде само за гръцкия народ, а българите са оставени отново под владичеството на султана. Този трагичен развой на събитията са причина много българи (около 140 000) да напуснат родината си. Те са били и допълнително стимулирани от имперските представители да тръгнат на опасен дълъг преход, за да се заселят в руските неплодородни земи на Бесарабия. Император Николай I се е надявал този трудолюбив и красив народ да облагороди пустеещите руски степи. Един от тези, които виждат в това начинание предателство към родния край е Петър Гюнгермеза и той преживява тези събития трагично. Духом и физически изнемогва. Като не на себе си, обикаля от село на село и убеждава своите сънародници да не напускат родните си места. Неговите думи сякаш звучат и сега към всички тези, които тръгват към чужди държави с измамната надежда за по-добър живот. Земята, която свише ни е дадена е най-голямото ни богатство. Тук планините, реките, горите, плодородните ниви, всички те подарени ни от Бога, са безценни дарове, който ни хранят, дават сила, носят легенди и сякаш говорят за славните отминали времена на народа ни. Зареял поглед там във времето на тази епоха, писателят ни подканва да видим поуките в историята която непрекъснато се повтаря. 

Българите трябва да разберат, че историята не само се чете, но тя се и пише от самите тях. Трите стълба, които са крепяли според автора народа ни, са Патриотизма, Православието и Рода. Ако загубим упора в тези три стълба, народът ни е обречен на гибел и забвение. Разкъсвайки връзките си с Бога, семейството и родната земя, ние губим нашия духовен компас. Завлечени по разните краища на света, нашите сънародници вегитират в унеса на сладникавата приспивна омая на чуждия свят на други народи. Нашите възрастни родители като стария Гюнгюрмез плачат и викат от върхарите на планините "Майчице Родино, свършено е с тебе!"

„Магьосникът от Землемория“ - ревю от Мариана

Книга: "Магьосникът от Землемория"
Автор: Урсула Ле Гуин
Издателство: "Георги Бакалов" - Варна 
Година на издаване на български: 1984

Представя: Мариана

   
Спрях се на „Магьосникът от Землемория“, защото  попаднах на класация в нета, в която книгата беше в първата тройка на най-добрите фентъзи поредици. Разгръщайки страниците,  се почувствах така, сякаш съм дете и някой ми чете приказка.

Но това е приказна история само на пръв поглед. Всъщност е разказ за вечната битка между доброто и злото,  в който доброто трябва да победи, за да не потъне човечеството в мрака на злото. Една цветна и увлекателна история за духовното израстване, до което достигаме след много загубени битки, за да спечелим войната – онази със собствените ни слабости.

Остана ми този цитат: „С нарастването на истинската сила на един човек и с разширяването на познанието му, пътят пред него се стеснява и той започва да върши само и единствено това, което трябва, без да избира.“

Тази книга е едно обещаващо начало за дълга поредица от увлекателни истории, изпълнени с тайнства. Истории от света на магията, в който ще попаднем, за да осъзнаем, че каквото и да ни сполети, с когото и да ни срещне съдбата, човешките възможности са неограничени тогава, когато онова, което ни води, е доброто във всичите му измерения.