Ще го бъде (есе от Ели)

— Ще го бъде, бай Петко, ще го бъде! Спокойност само. Намини към събота пак.  Алафранга ще я направя. Сецесион!

— Пък много зор не си давай! Притеснението не е хубаво нещо — поусмихва се Петмезът.

 Познахте ли на кого е разказът?!

Да, на известния наш писател, художник и краевед - Димитър Христов Чорбаджийски, известен с псевдонима си Чудомир. Разказът се казва „То не е печатница“

На 25.03.2020 се навършиха 130 години от неговото рождение.

Поклон и вечна му памет!

Ако днес беше жив, колко ли хумористични разказа щяха да видят бял свят. „Нашенци“ е един от най-известните му сборници. Нашенецът толкова е „наш“, че не може и с най-силния дезинфектант да го измием от нас. 

Ето един сюжет по чудомировски:

По професия съм архитект. Днес, след разговор с моя клиентка по служебни въпроси, питам: „Ася, как е бременността? Има болести, пазете се!“

А отсреща се чува: „Аз родих, госпожо Георгиева! Преди седмица родих.“

Останах без думи. Останах без думи … от срам.

През миналата година въпросната моя клиентка дойде заедно със съпруга си и ми поръча да направя ПУП. За неспециалистите пояснявам, че ПУП е план за устройство на територията, в който се указва предназначението и застрояването в имота.

Започнахме в средата на юни – хубаво време за работа и мечти за заветната къща, която щяхме да проектираме в имота след приключване на процедурата по одобрение на ПУП-а. И така – скици, съгласувания с експлоатационните дружества, одобряване на задание и… най-после след започване на учебната година входирахме устройствения план в Общината. Скоро след това разбрах, че междувременно е заченат и следващият наследник на младото семейство.

Устройственият план бавно и последователно вървеше по криволичещите пътища на законовите процедури. Разбира се, премина и през дежурните забавяния – първо, поради местни избори, след това коледни празници, задочни лекции на техника, обявяващ проекта на заинтересованите лица (много отзивчиво момче, между другото), а сега пък, за капак, се пръкна и този вирус.  Аха-аха да се изпълни, почти на финалната права, и служителите в общината трябва да работят през седмица. (на туй се вика маркототевски късмет) А през цялото това време моя милост ходи и пита, защото е упълномощена от клиентите си да следи процедурата до края и да подписва необходимите документи.

Равносметката от днес – заповедта на кмета за одобряването на ПУП-а още се обявява. Очаква се другата седмица евентуално да се качи на сайта на общината, след което се чака още две седмици за евентуални възражения.

Аз обаче се питам сега, ако започнем да проектираме най-после самата сграда, дали да предвиждам направо вместо две - три детски спални, че не се знае!

А пред клиентите как да се обяснявам, не знам! Ще взема да нареждам като героя в разказа:

„Не става бързо хубавата работа. С ръка се прави, ум играе, изкусност трябва. … Де мога за толкова малко време? То да не е печатница, та — трак-трак, трак-трак — да я изтракам аламинут. Сецесион нещо. Тънка работа е. Не мога!“

Така си я караме по нашенски!

"В името на живота" - рецензия от Левент Халил

„В името на живота”

„Повечето човешки катастрофи са плод на безлюбовие, Марлиз. А безлюбовието никога не остава ненаказано – отсече майката и потропа с бастуна си на пода като с царски жезъл.”

 Използвам този откъс от последния роман на Евелина Ламбрева-Йекер като епиграф неслучайно по ред причини, които смятам да обговоря в анализа на настоящия текст, но основно и категорично за това, че в тази, на пръв поглед  псевдоафористична формулировка - е закодирана централната идея,  и посланията в него. Авторката има своето достойно място в съвременния европейски литературен контекст, казвам европейски, защото, освен поетичните и белетристични книги, издадени в България, тя издава художествена литература и в Швейцария, където живее и работи като психиатър. С това  интелектуалните ѝ търсения обаче не се изчерпват – в същото време се изявява и на сцената на литературната критика, голяма част текстовете ѝ изхождат от психоаналитичен и психологически ъгъл, от една страна - жанрово близки до научния дискурс, от друга – в жанра актуална литературнокритическа рецензия.

         В романа  „В името на живота” читателят се среща с провинциално градче в полите на Алпите, където в рамките на няколко дни се разиграват мистериозни събития, зад които, разбира се, стоят пластове разнопосочни обстоятелства. Главни герои в сюжета са психиатърката Марлиз Дормон – 60-годишна вдовица, отдадена на  работата си и с живи  интереси в изкуството и нейната пациентка – 25-годишната Флавия Кагуер – загадъчно изчезнала млада жена, която седмици преди това, на ръба на екзистенциална безизходица, решава да предприеме медицинска терапия. Около тях се разполагат и другите персонажи (Себастиян, Бенедикт, Адриян и Роланд), които етап по етап в композицията на текста, както  се разбира, изиграват ключова роля в интригата и развръзката му. Интересен и хитър ход за отключването на събитията е, че повествователят, без да се замотава с бавни и скучни описания, директно ни въвежда в сърцето на действието. Още от първите страници съспенсът е на лице – телефон от полицията във връзка с мистериозно изчезване на млада жена.  Но тук, в конкретния случай, това е един писателски прийом, който има за цел да държи читателя под напрежение, докато изплуват централните идеи и проблеми, с които се ангажира романа. Веднага бързам да кажа, че това е проза, която основно тематизира човешките взаимоотношения с особен акцент върху двойката родител – дете. Няколко и доста сложни са конфигурациите от взаимоотношения между героите.  Опозицията майка-дете е проиграна двояко - веднъж между Марлиз и възрастната ѝ майка, живееща в хоспис, и втори  път между Флавия и нейната майка, от която тя се опитва всячески да избяга (нека оставим любопитния читател сам да разбере причините). По художествения нерв, проблематичност, образност и търсения тази част силно наподобява „Майките“ на Теодора Димова с тази разлика, че тук отсъства притчово-алегоричното начало. Другият тип взаимоотношения е между мъжа и жената – любовта, флиртът, жертвоготовността, спасението (Адриян – Флавия, Марлиз – Роланд/Себастиян). Всичко това е реализирано, както споменава в една своя рецензия за един от предишните ѝ романи проф. Милена Кирова, със строго следвана ориентация към съвременната действителност, съчетана с реалистичен и критичен подход (Кирова, 2018).

С разликата, че във „В името на живота“ социалният фон не във фокуса на романа, колкото индивидуалният психологически свят на личността. В този ред на мисли е важен и изборът авторката да се спре на хронотоп, свързан с швейцарската съвременна действителност. Може би изборът е направен, за да демитологизира образа на Швейцария като богата страна, в която, видите ли, хората нямат никакви психологически, социални и политически проблеми.

Като лайтмотив, но в различни нюанси, се реализира и темата за омразата, отмъщението, апатията и отчуждението на хората. Сред тези човешки недостатъци някъде там се провира и основната добродетел в цивилизацията – любовта. В името на живота, но ако отсъства Любовта, какво се случва със съществуването ни? Това е големият въпрос, разнищван умело в романа.

         От гледна точка на жанровото определение – текстът е хибрид, в който присъства епистоларната форма, психологическият реализъм и криминалният елемент, а наративът е третоличен. В определени пасажи се наблюдават и размисли в есеистична форма. В самия финал на текста, почти като поанта в поетичен текст, е изведена идеята спасението чрез любов.

Библиография

Кирова, М. (25 10 2018 r.). "За "Изричното възражение", роман от Евелина Ламбрева-Йекер. Liternet.

"Нула време" - резенция от Левент

Книга: Нула време 

Автор: Биколай Табаков

Издател: Книгомания

Година: 2019 

Представя: Левент

В своята рецензия за романа „Ветровете ни мраморни”, отпечатана в трета книжка на сп. „Съвременник” от 2017 г., Митко Новков поставя един ключово важен акцент за прочитането и разбирането на текста, а той е, че ние българите можем да бъдем европейци именно като българи. Освен този факт литературният критик отбелязва, че първоначалният надслов на романа е бил „Европейците”, като прозаикът отдава своята почит и отчита ролята на личностите, допринесли за обединена Европа (Антоан дьо Сент-Екзюпери, Мартин Хайдегер, Майка Тереза, Алберт Айнщайн и др.). В този контекст, ако във „Ветровете ни мраморни” Табаков гради художествения си свят през призмата на българското и европейското, то в „Нула време” Николай Табаков среща българското с общочовешкия философски опит. Какво имам предвид? 

Преди да започна анализа си на новия роман на Николай Табаков „Нула време” ще използвам като опорна точка един цитат, който е изходна позиция за разбирането и тълкуването на романа. „Въобразяваше си, че в малките градове (в манастирите) хората живеят простичко и скромно. Че са отворени книги. Мислеше си, че всички са наивни деца на майката природа. И Божии чада са. До един. Ама не бяха!” 

Романът „Нула време” разказва за онези българи, живеещи в провинцията, в случая в северозападно крайдунавско градче, които имат своите болки, радости, терзания и светоусещане, далеч от големите исторически събития и личности. Може да се каже, че това е лайтмотив, който присъства в цялото творчеството на прозаика. Текстът е композиран в четирите сезонни цикъла – зима, пролет, лято, есен и епилог. Интересна и майсторски реализирана е наративната техника в романа. Повествователят е всевиждащ, което осигурява множествеността на гледните точки, любопитно е, че също така той в определен момент влиза в диалог и със самия автор, който е назован с инициалите Н.Т. В първата част на „Нула време”, с характерния иронично-пародиен стил, читателят е въведен в персонажната система, която блика от изобилие и разноликост, или, както Боян Биолчев споменава, това е феерия от образи и галерия от чешити. 

Сюжетът е фрагментарен – в началните глави са изведени психологическите портрети на героите. Интригата в затворения крайдунавски градец е задействана от човешките взаимоотношения, които къде пропити с хумор, къде с меланхолична ирония, или балканско-ориенталски сантиментализъм, попадат в различни ситуации. Основни топоси, в които се развиват анекдотично-хумористичните случки, са: кафенето (това важно за българската традиция пространство), насмешливо наречено „Иди ми- Дойди ми”, реката, в която непрекъснато сноват фериботи и хора, площадът, кметството, училището – всички пространства на града. Възлов момент в хода на разказа е аукториалното отклонение във философско-есеистичните глави на романа. Там всъщност са кодирани разбиранията на автора за живота и битието, там е и основната идея на романа. Паралелно с това – имплицитно в текста са заложени алюзии и реминисценции, които са белег за ерудитското начало на автора. Един от персонажите, който е автор на къси, ама много къси разкази, е наречен Ивайло Прокопиев (тук препратката е красноречива за всеки читател), другият колоритен образ е този на поетесата София Поптомова- Бардска, наричана Сафо Многотомова-Булевардска. Също така интересен е похватът, чрез който, ни в клин, ни в ръкав, в текста се задават въпроси от екзистенциално естество. 

Езикът на романа е разностилен, предимно в иронично-игрова тоналност, с цветисто просторечие и жаргонизми, но на моменти и с ударни, високопарни словосъчетания от по-високия езиков регистър.

"Мостът на Клей" - ревю от Ели

Книга: Мостът на Клей 

Автор: Маркъс Зюсак

Издател: Пергамент Прес

Година: 2019 

Представя: Ели

„МОСТЪТ НА КЛЕЙ“ е последния роман на Маркъс Зюсак след превърналия се в световен бестселър „Крадецът на книги” (2005г.). Както и в предходните му произведения, главната тема и тук са човешките взаимоотношения. Можем да определим романа като семейна сага. 

Авторът разказва в доста преплетена сюжетна линия историята на семейство с пет деца – Матю, Рори, Томас, Хенри и Клейтън. Родителите, Пени и Майкъл, създават свой дом в Австралия в годините след Студената война. Пени е бежанец от бивша социалистическа страна. Родена в Полша, израства в стая с бюст на Сталин. Малкото момиче не подозира какви са плановете на единствения ѝ родител – баща ѝ, за нейното бъдеще. Още от дете той я подготвя за едно пътешествие с безизвестен край, но към място, в което човек може да се чувства свободен без идеологическите окови на социалистическото общество. Пени израства под строгия контрол на баща си в ежедневен труд над пианото, докато достигне такова музикално майсторство, което ще ѝ позволи да пътува в Западния свят, за да изнася концерти. 

И така след едно такова пътуване към Виена тя разбира от писмо, намерено в куфара, че пътуването ѝ е еднопосочно без право на връщане. Баща ѝ пише: „Не помисляй да се връщаш!“ 

Младата Пени започва истинското си пътуване, но по пътя на живота, което ще я отведе в малко австралийско градче, където един мъж с разбито сърце чака нейната поява. Пианото, което Пени закупува с всичките си спестени пари след пет години усърдна работа като чистачка, е причината да намери Любовта на живота си Майкъл. Доставката на обемистия инструмент на грешен адрес събира двамата. Спомените от това време и предишните години са грижливо събрани в паметта на Пени и след време, в един трагичен период от живота ѝ, тя ги разказва на най-малкия си син Клей като подарък от нея. 

Главният герой на романа е един от синовете на фамилията Дънбар – Клейтън. 

Историята започва с влизането на един убиец в къщата на осиротелите и изоставени братя след повече от двадесет години след оня слънчев ден, в който пианото на Пени бе пренесено в дома ѝ с помощта на Майкъл и бе поставено началото на техния любовен роман. Авторът ни показва дома им, който прилича на опустошен град след земетресение. Петимата братя живеят заедно, но всеки стаил огромна болка в душата си за едно разбито и изгубено семейство, в което е имало толкова много любов. 

В къщата цари хаос в буквалния и преносен смисъл. Разпръснатият пъзел на семейство Дънбар трябва да бъде сглобен и началото на това ново изграждане започва с пристигането на убиеца. 

А този, който ще изгражда мостове между останалите членове на семейството, буквално и символично, е Клейтън. 

В тази книга, както в „Крадецът на книги“, смъртта играе главна роля. Неканена и нахална, тя нахълтва в живота на героите и взима безвъзвратно най-скъпото. Дали ще могат след раздялата с близкия човек да намерят смисъл за живот и да продължат напред? Тази книга ни показва, че това е твърде трудно и преодоляването на мъката и болката, която човек прегръща като приятел в такива моменти, е мъчно упражнение. 

Други герои, както в „Крадецът на книги“, са книгите. Някои хора събират за спомен музикални албуми, снимки, а Маркъс Зюсък ни показва, че книгите също могат да бъде свързващо звено между миналото, настоящето и хората. В случая книгите, които героите пазят и предават като своя съкровена вещ, са: „Каменоделецът“, която разказва за живота на Микеланджело, и „Илиада“. 

Романът започва тромаво, но след като читателят свикне със структурата му, ще бъде държан до последно в напрежение, защото най-потресаващата тайна в семейство Дънбар се разкрива в края на произведението. 

В историята наистина има убийства – реално и невидимо. 

Четейки романа, човек бива поставен в една трудна морална ситуация, която го трогва и го кара да се да се опита да разбере мотивите за тези деяния през погледа на героите. 

Зюсък не дава нравствени определения и поставя това като задача на нашата съвест, в което се крие и част от красотата на романа. 

П.П. Един цитат от книгата, който може да ни даде ключ към нейното разбиране: 

"Има ли заминаване, има и завръщане. Щом бъде извършено престъпление, трябва да се понесе наказание. Да се завърнеш и да ти позволят да останеш. Две съвсем различни неща.“ 

"Физика на тъгата" - ревю от Мариана

Книга: Физика на тъгата 

Автор: Георги Господинов

Издател: Жанет 45

Година: 2011 

Представя: Мариана

„Разказването е част от страшният съд, защото кара хората да разбират“... 

Така усетих книгата - като разказ за мен, разказан от някой друг, далеч по-добре, отколкото бих могла да го направя сама. Защото през цялото време разпознавах себе си - собствените си спомени и усещания. Защото съм част от онова поколение, което беше оставено само на себе си. Поколение с детство, в което никой не ни обръщаше внимание - ние сами откривахме света и той откриваше нас. Бяхме децата, оставени от работещите ни родители сами или на бабите и дядовците по селата. Децата, които никога не скучаеха. 

„През 1980 от едната страна беше апокалипсисът, потопът, краят на света според Йоан и баба му. От другата страна дебнеше един озъбен (и въоръжен до зъби) Джими Картър, с каубойска шапка, яхнал ракета „Пършинг“, както го рисуваха във вестника на баща му. В училище непрекъснато въртяха на диапроектора кадри с онзи гъбоподобен взрив на атомната бомба и той вече предпазливо заобикаляше всяка случайно покълнала гъба печурка в градината, сякаш можеше да се взриви под сандалите му.“ 

Помня ги – ученията, бомбоубежищата и зловещия вой на сирени по време на учебните тревоги. Мисля, че ги наричаха „ситуации“. Помня и денонощният грохот на тежкотоварните камиони, натоварени с огромни камъни за дигата на граничната река в Резово, която всяка от двете държави се мъчеше да избута на територията на другата... Помня как трябваше да стоим по двойки на пост до портрета на починалия Брежнев в училищния коридор... А после и до този на Андропов. 

Но, за щастие, помня също толкова ясно и детството си в малкото градче край морето. Помня ваканциите в прашните лета на село, острата свежест на тревата под главата ми, докато гледах облаците, през клоните на дърветата от сенчестите поляни край реката, светулките в летните нощи, ромонът на селската вада край прозореца, щурците, топлината на напечените от слънцето стъпала на къщата. Бяхме същите деца, които висяха по стелбищата, с така желаните пластмасови фигурки на индианци, балерини на ластик, стъклени бастунчета с цветна течност и цигарени дъвки - меки, розови и ароматни в сравнение с твърдия „Идеал“ от кварталния магазин.... С колекциите от използвани марки, празни кутии от цигари, салфетки... 

Спомних си дългите редове дървени пейки в лятното кино, прорасналата трева между плочките, миризмата на натлята филмова лента и шумът от пренавиването на ролките в кабината на оператора, филмите за индианци с Гойко Митич, първите серии на"Междузвездни войни“. 

Помня тайната за Бог, тайното четене на бабината библия, отпечатана със стария правопис, тайното промъкване в черквата... 

Колко много забранени неща, колко много тайни, с които израснахме. 

„Целият живот може да бъде разказан като каталог на преместванията“. 

Коя сила ни преведе цели през обърканото време на годините след 89-та?! Като пътници във времето. И цели ли останахме всъщност, или ако се обърнем назад, ще видим парчетата по пътя.... 

Успяхме ли и колко точно успяхме?! Осъзнахме ли се като живи същества сред живи същества. Защото „да си нетраен е да цениш другия, защото е нетраен“. 

Не знам дали намерих моите отговори... Може би не всички.... 

Сега затварям заедно с книгата всички онези години и спомени, събрани на сигурно място между страниците й, защото са и мои. Защото познавам добре онзи Минотавър, който още е там, някъде в тъмното.... 

И съм благодарна на Георги Господинов, затова че е поел денонощното дежурство да мисли и наблюдава света, за да го има. 

И накрая, не мога да го кажа по-добре: 

„Има някаква граматика на остаряването. 

Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. 

После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство — съществените неща на съществителните. 

Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта — бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло. 

Има и математика, проста теория на множествата. Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват. 

Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение.“

"Три ябълки паднаха от небето" - ревю от Ели

Книга: Три ябълки паднаха от небето 

Автор: Нарине Абгарян 

Издател: Лабиринт

Година: 2016 

Представя: Ели 

С първите думи от книгата си „Анатолия Севоянц легна да мре в петък“, писателката Нарине Абгарян подготвя своя читател, че книгата, която държи в ръцете си, ще го изуми. Смъртта е нещото, което се случва обикновено в края на една история, а тук започвайки с нея,  Абгарян разгръща приказката на човешкия живот, започвайки от смъртта и завършвайки с раждането на нов живот. 

Книгата много напомня на книгата на Виктор Франкъл „Човекът в търсенето на смисъла“. Приликата не е в сюжета, нито в героите. Приликата е точно в зададената в името задача – намиране на смисъла в живота на човек, преминал през тежки изпитания, напомнящи на истински ад под небето. Прочитайки първата глава, която описва живота на хората в едно малко село, наречено Маран, читателят не може да не възкликне като Йовковия герой „Боже, колко мъка има в този свят, Боже!?“. 

Маран не е село с точно определено географско местоположение. Той е средоточие на всички подобни малки населени места и на всички човешки съдби в този свят. Разказвайки историята на Анатолия, преплетена със съдбите на всички нейни съселяни, в този водовъртеж на образи ние ще съзрем някъде там и самите себе си. 

Едно място, населено от хора, живи и мъртви, кучета, белоснежни пауни и ангели. Там някъде на ръба на огромната пропаст, в която всяка година пропадат големи ледени блокове, заедно с животите на много хора, които остават след себе си малцина старци, които да тъжат. Място, в което мъртвите са по-щастливи от живите. 

В това място, преминала през болката на смъртта, нещастната любов и загубата дори на последната утеха – книгите и любимата си работа, за Анатолия не остава нищо друго, освен да се приготви да умре след първите признаци на тежка болест. По-късно самата тя признава, че не самата болест я е накарала да чака смъртта, а умората от живота. 

Тази книга за мен е лек за човешката душа. Тя е балсам и терапевт, защото в нея е скрита надеждата, че трудностите, които преживяваме, са само част от нашия живот. Някъде там дебне и ни очаква щастие и нашата задача е да устоим и да го дочакаме. 

Краят на книгата свързва цялата история в една непрекъсната нишка чрез думите: 

„точно преди година и един месец… Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко прекрасни неща я чакат в бъдещето…“ 

Защото мъката и щастието са като морските вълни в морето на човешкия живот. В един момент си на върха на вълната, а после падаш с грохот в буйния водовъртеж на морското дъно и така докато не пристигнеш в тихия пристан на лазурния бряг. 

Не бих могла да опиша колко прекрасни са образите на всички герои в тази книга, всеки по своему неповторим, благороден и добър. В това красиво място, в което хората винаги ще споделят топъл чай и хляб с ближния, мъката не може да царува вечно,  защото Бог е там, където все още невидимите нишки, които свързват хората не са прекъснати, както казва в миг на умиротворение Анатолия. 

Всяка глава от книгата е посветена на една ябълка. Трите ябълки, които слизат от небето са маранско сказание: „Една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто.“ Видял – разказал - повярвал. 

В тази книга всеки получава своята награда, идваща от Небето, само ако има вътрешния взор за да види, смелостта да сподели видяното, за да повярва той и тези, които вярват и се надяват на доброто.

Клубна среща септември 2019

Дойде септември и след лятната ваканция започна читателската учебна година. Ние четохме и през лятото, но беше трудно да се съберем и да говорим за книги. Сега обаче се случи - в топлата и слънчева неделна вечер се събрахме при Гергина и възродихме читателския дух на клуба. А за това ни помогнаха бирата и виното, сиренето, кашкавала, тиквеника и хинапа. 

Списъкът с книги: 

Юз Лешковски - Светлина в края на дулото

Владимир Зарев - Чудовището 

Рех Бредбъри - 451 градуса по Фаренхайт 

Lewis Carroll - Complete Illustrated Works 

Орлин Тодоров - Разбиране и интерпретация в психоанализата 

Кристин Димитрова - Сабазий 

Йордан Радичков - Сибирски тетрадки 

Мадлен Алгафари - Поправителен за родители 

Чарлз Бакстър и Питър Търчи - Да поставиш дявола на колене 

David Brooks - The Road to Character