Книга: Нула време
Автор: Биколай Табаков
Издател: Книгомания
Година: 2019
Представя: Левент
В своята рецензия за романа „Ветровете ни мраморни”, отпечатана в трета книжка на сп. „Съвременник” от 2017 г., Митко Новков поставя един ключово важен акцент за прочитането и разбирането на текста, а той е, че ние българите можем да бъдем европейци именно като българи. Освен този факт литературният критик отбелязва, че първоначалният надслов на романа е бил „Европейците”, като прозаикът отдава своята почит и отчита ролята на личностите, допринесли за обединена Европа (Антоан дьо Сент-Екзюпери, Мартин Хайдегер, Майка Тереза, Алберт Айнщайн и др.). В този контекст, ако във „Ветровете ни мраморни” Табаков гради художествения си свят през призмата на българското и европейското, то в „Нула време” Николай Табаков среща българското с общочовешкия философски опит. Какво имам предвид?
Преди да започна анализа си на новия роман на Николай Табаков „Нула време” ще използвам като опорна точка един цитат, който е изходна позиция за разбирането и тълкуването на романа. „Въобразяваше си, че в малките градове (в манастирите) хората живеят простичко и скромно. Че са отворени книги. Мислеше си, че всички са наивни деца на майката природа. И Божии чада са. До един. Ама не бяха!”
Романът „Нула време” разказва за онези българи, живеещи в провинцията, в случая в северозападно крайдунавско градче, които имат своите болки, радости, терзания и светоусещане, далеч от големите исторически събития и личности. Може да се каже, че това е лайтмотив, който присъства в цялото творчеството на прозаика. Текстът е композиран в четирите сезонни цикъла – зима, пролет, лято, есен и епилог. Интересна и майсторски реализирана е наративната техника в романа. Повествователят е всевиждащ, което осигурява множествеността на гледните точки, любопитно е, че също така той в определен момент влиза в диалог и със самия автор, който е назован с инициалите Н.Т. В първата част на „Нула време”, с характерния иронично-пародиен стил, читателят е въведен в персонажната система, която блика от изобилие и разноликост, или, както Боян Биолчев споменава, това е феерия от образи и галерия от чешити.
Сюжетът е фрагментарен – в началните глави са изведени психологическите портрети на героите. Интригата в затворения крайдунавски градец е задействана от човешките взаимоотношения, които къде пропити с хумор, къде с меланхолична ирония, или балканско-ориенталски сантиментализъм, попадат в различни ситуации. Основни топоси, в които се развиват анекдотично-хумористичните случки, са: кафенето (това важно за българската традиция пространство), насмешливо наречено „Иди ми- Дойди ми”, реката, в която непрекъснато сноват фериботи и хора, площадът, кметството, училището – всички пространства на града. Възлов момент в хода на разказа е аукториалното отклонение във философско-есеистичните глави на романа. Там всъщност са кодирани разбиранията на автора за живота и битието, там е и основната идея на романа. Паралелно с това – имплицитно в текста са заложени алюзии и реминисценции, които са белег за ерудитското начало на автора. Един от персонажите, който е автор на къси, ама много къси разкази, е наречен Ивайло Прокопиев (тук препратката е красноречива за всеки читател), другият колоритен образ е този на поетесата София Поптомова- Бардска, наричана Сафо Многотомова-Булевардска. Също така интересен е похватът, чрез който, ни в клин, ни в ръкав, в текста се задават въпроси от екзистенциално естество.
Езикът на романа е разностилен, предимно в иронично-игрова тоналност, с цветисто просторечие и жаргонизми, но на моменти и с ударни, високопарни словосъчетания от по-високия езиков регистър.
No comments:
Post a Comment