„В името на живота”
„Повечето
човешки катастрофи са плод на безлюбовие, Марлиз. А безлюбовието никога не
остава ненаказано – отсече майката и потропа с бастуна си на пода като с царски
жезъл.”
Използвам този откъс от последния роман на
Евелина Ламбрева-Йекер като епиграф неслучайно по ред причини, които смятам да
обговоря в анализа на настоящия текст, но основно и категорично за това, че в
тази, на пръв поглед псевдоафористична
формулировка - е закодирана централната идея, и посланията в него. Авторката има своето
достойно място в съвременния европейски литературен контекст, казвам
европейски, защото, освен поетичните и белетристични книги, издадени в
България, тя издава художествена литература и в Швейцария, където живее и
работи като психиатър. С това интелектуалните ѝ търсения обаче не се
изчерпват – в същото време се изявява и на сцената на литературната критика,
голяма част текстовете ѝ изхождат от психоаналитичен и психологически ъгъл, от
една страна - жанрово близки до научния дискурс, от друга – в жанра актуална
литературнокритическа рецензия.
В
романа „В името на живота” читателят се
среща с провинциално градче в полите на Алпите, където в рамките на няколко дни
се разиграват мистериозни събития, зад които, разбира се, стоят пластове
разнопосочни обстоятелства. Главни герои в сюжета са психиатърката Марлиз
Дормон – 60-годишна вдовица, отдадена на
работата си и с живи интереси в
изкуството и нейната пациентка – 25-годишната Флавия Кагуер – загадъчно
изчезнала млада жена, която седмици преди това, на ръба на екзистенциална
безизходица, решава да предприеме медицинска терапия. Около тях се разполагат и
другите персонажи (Себастиян, Бенедикт, Адриян и Роланд), които етап по етап в
композицията на текста, както се
разбира, изиграват ключова роля в интригата и развръзката му. Интересен и хитър
ход за отключването на събитията е, че повествователят, без да се замотава с
бавни и скучни описания, директно ни въвежда в сърцето на действието. Още от първите
страници съспенсът е на лице – телефон от полицията във връзка с мистериозно
изчезване на млада жена. Но тук, в
конкретния случай, това е един писателски прийом, който има за цел да държи
читателя под напрежение, докато изплуват централните идеи и проблеми, с които
се ангажира романа. Веднага бързам да кажа, че това е проза, която основно
тематизира човешките взаимоотношения с особен акцент върху двойката родител –
дете. Няколко и доста сложни са конфигурациите от взаимоотношения между
героите. Опозицията майка-дете е
проиграна двояко - веднъж между Марлиз и възрастната ѝ майка, живееща в хоспис,
и втори път между Флавия и нейната
майка, от която тя се опитва всячески да избяга (нека оставим любопитния
читател сам да разбере причините). По художествения нерв, проблематичност,
образност и търсения тази част силно наподобява „Майките“ на Теодора Димова с
тази разлика, че тук отсъства притчово-алегоричното начало. Другият тип
взаимоотношения е между мъжа и жената – любовта, флиртът, жертвоготовността,
спасението (Адриян – Флавия, Марлиз – Роланд/Себастиян). Всичко това е
реализирано, както споменава в една своя рецензия за един от предишните ѝ
романи проф. Милена Кирова, със строго следвана
ориентация към съвременната действителност, съчетана с реалистичен и критичен
подход (Кирова, 2018) .
С разликата, че във „В името на живота“
социалният фон не във фокуса на романа, колкото индивидуалният психологически
свят на личността. В този ред на мисли е важен и изборът авторката да се спре
на хронотоп, свързан с швейцарската съвременна действителност. Може би изборът
е направен, за да демитологизира образа на Швейцария като богата страна, в
която, видите ли, хората нямат никакви психологически, социални и политически
проблеми.
Като лайтмотив, но в различни нюанси, се
реализира и темата за омразата, отмъщението, апатията и отчуждението на хората.
Сред тези човешки недостатъци някъде там се провира и основната добродетел в
цивилизацията – любовта. В името на живота, но ако отсъства Любовта, какво се
случва със съществуването ни? Това е големият въпрос, разнищван умело в романа.
От
гледна точка на жанровото определение – текстът е хибрид, в който присъства
епистоларната форма, психологическият реализъм и криминалният елемент, а
наративът е третоличен. В определени пасажи се наблюдават и размисли в
есеистична форма. В самия финал на текста, почти като поанта в поетичен текст,
е изведена идеята спасението чрез любов.
Библиография
Кирова, М.
(25 10 2018 r.). "За "Изричното възражение", роман от Евелина
Ламбрева-Йекер. Liternet.
