Книга: Физика на тъгата
Автор: Георги Господинов
Издател: Жанет 45
Година: 2011
Представя: Мариана
„Разказването е част от страшният съд, защото кара хората да разбират“...
Така усетих книгата - като разказ за мен, разказан от някой друг, далеч по-добре, отколкото бих могла да го направя сама. Защото през цялото време разпознавах себе си - собствените си спомени и усещания. Защото съм част от онова поколение, което беше оставено само на себе си. Поколение с детство, в което никой не ни обръщаше внимание - ние сами откривахме света и той откриваше нас. Бяхме децата, оставени от работещите ни родители сами или на бабите и дядовците по селата. Децата, които никога не скучаеха.
„През 1980 от едната страна беше апокалипсисът, потопът, краят на света според Йоан и баба му. От другата страна дебнеше един озъбен (и въоръжен до зъби) Джими Картър, с каубойска шапка, яхнал ракета „Пършинг“, както го рисуваха във вестника на баща му. В училище непрекъснато въртяха на диапроектора кадри с онзи гъбоподобен взрив на атомната бомба и той вече предпазливо заобикаляше всяка случайно покълнала гъба печурка в градината, сякаш можеше да се взриви под сандалите му.“
Помня ги – ученията, бомбоубежищата и зловещия вой на сирени по време на учебните тревоги. Мисля, че ги наричаха „ситуации“. Помня и денонощният грохот на тежкотоварните камиони, натоварени с огромни камъни за дигата на граничната река в Резово, която всяка от двете държави се мъчеше да избута на територията на другата... Помня как трябваше да стоим по двойки на пост до портрета на починалия Брежнев в училищния коридор... А после и до този на Андропов.
Но, за щастие, помня също толкова ясно и детството си в малкото градче край морето. Помня ваканциите в прашните лета на село, острата свежест на тревата под главата ми, докато гледах облаците, през клоните на дърветата от сенчестите поляни край реката, светулките в летните нощи, ромонът на селската вада край прозореца, щурците, топлината на напечените от слънцето стъпала на къщата. Бяхме същите деца, които висяха по стелбищата, с така желаните пластмасови фигурки на индианци, балерини на ластик, стъклени бастунчета с цветна течност и цигарени дъвки - меки, розови и ароматни в сравнение с твърдия „Идеал“ от кварталния магазин.... С колекциите от използвани марки, празни кутии от цигари, салфетки...
Спомних си дългите редове дървени пейки в лятното кино, прорасналата трева между плочките, миризмата на натлята филмова лента и шумът от пренавиването на ролките в кабината на оператора, филмите за индианци с Гойко Митич, първите серии на"Междузвездни войни“.
Помня тайната за Бог, тайното четене на бабината библия, отпечатана със стария правопис, тайното промъкване в черквата...
Колко много забранени неща, колко много тайни, с които израснахме.
„Целият живот може да бъде разказан като каталог на преместванията“.
Коя сила ни преведе цели през обърканото време на годините след 89-та?! Като пътници във времето. И цели ли останахме всъщност, или ако се обърнем назад, ще видим парчетата по пътя....
Успяхме ли и колко точно успяхме?! Осъзнахме ли се като живи същества сред живи същества. Защото „да си нетраен е да цениш другия, защото е нетраен“.
Не знам дали намерих моите отговори... Може би не всички....
Сега затварям заедно с книгата всички онези години и спомени, събрани на сигурно място между страниците й, защото са и мои. Защото познавам добре онзи Минотавър, който още е там, някъде в тъмното....
И съм благодарна на Георги Господинов, затова че е поел денонощното дежурство да мисли и наблюдава света, за да го има.
И накрая, не мога да го кажа по-добре:
„Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се.
После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство — съществените неща на съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта — бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата. Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение.“
